— Бих казал, че е време вече да я преместят — каза отец Пол.
Дитрик отвори очи и примижа срещу слънцето.
— Ужасно неприятно нещо за добре дошъл, нали?
Отец Пол се замисли в кой момент отказът да пренебрегнеш условностите в обществото престава да бъде послушание и се превръща в съзнателен отказ да поемеш отговорност. Но каза само:
— Ще ни позволят ли да извършим за нея последните обреди?
Дитрик отговори:
— Тя е вече мъртва.
Отец Пол кимна:
— Е, все пак ще отида да попитам. От питане глава не боли.
В този миг, когато отец Пол се обръщаше, за да говори с полицаите, още две коли изникнаха край свещеническия дом и навлязоха в паркинга. Синята кола, американско производство, мина до колата на медиците и спря. Двама мъже, облечени цивилно, слязоха от нея. Другата кола приличаше на джип и брезентовият й покрив беше навит отзад. Тя почти навлезе в гаража. Шофьорът й беше изпълнен с енергия — за разлика от останалите от групата. Той направо изскочи иззад волана и бързо се упъти към свещениците.
На устните му блесна сдържана усмивка, която изчезна почти веднага след появата си.
— Къде е отец Кавано?
Отговори му Дитрик:
— Влезе в дома да се обади по телефона.
— Значи е в свещеническия дом?
Отец Дитрик в желанието си да бъде отзивчив, също се усмихна.
— Би трябвало да бъде там.
Мъжът кимна. Двамата, които пристигнаха с американската кола, бяха разговаряли за малко с униформените полицаи. Сега се отправяха към гаража. Мъжът от джипа ги последва, а отец Пол пое с бавни крачки подир него.
Роуз беше като заспала в седящата си поза, отпуснала глава на гърдите си.
— Спокойна смърт — каза единият от американската кола.
— Просто сякаш е заспала — добави другият. — Така си е отишла.
Лицето от джипа се обади:
— Защо седи на това място?
— Какво?
— Защо не се намира зад волана?
Двамата други се спогледаха. Отец Пол внезапно си зададе същия въпрос. Странно наистина. Починалата седи на това място може би вече половин час, а никой не беше забелязал. Може би всички са искали да видят това, което са очаквали.
По някаква причина човекът от джипа като че ли не желаеше да види същото.
— Не искам да ви казвам какво да правите — рече той на двамата, — но бих проверил ключовете на колата за отпечатъци.
— Благодаря ви, Харди — отвърна саркастично единият от тях. — Та, казвате, отпечатъци, така ли?
— Да — потвърди Харди. — От пръстите, нали? Малки, завихрени следички. — Обърна се и насмалко да се блъсне в отец Пол. — Обзалагам се, че няма да намерите никакви отпечатъци — продължи той. А сетне добави: — Извинете, отче. — И се върна вън на слънцето. — Кой я намери? — попита той Дитрик.
— Мисля, че отец Кавано вече се бе обадил в полицията.
Харди отговори с делови тон:
— Не се съмнявам, че се е обадил.
— Какво се е случило всъщност? — попита отец Пол. — Жената не се ли е самоубила?
Харди го прониза с поглед.
— Съмнявам се — рече той. После запита Дитрик: — Казвате, че бил в свещеническия дом?
Стивън се обърна към майка си:
— Аз зная как е станало. За това говорих с отец Джим.
Ерин наливаше чаша вода до леглото на Стивън и отвърна:
— Кое как е станало?
— Ти знаеш мамо. Еди.
— Моля те, Стивън.
— Не, наистина. Той не се е самоубил, мамо. Той ни обичаше. Онзи го е извършил.
— Окей, Стивън. — Беше я затруднила капачката на шишенцето с хаповете. Сбърчи лице и натисна надолу в усилията си да отвърти капачката. — Как ти е кракът?
Откровено казано, той чувстваше крака си като стиснат в менгеме, но не искаше да тревожи майка си с това сега. Хапчетата бързо ще решат въпроса.
— Ще видиш — продължи той. — Не мога да ти кажа още, но зная как е станало.
Окей, тя ще го изслуша.
— Защо не можеш да ми кажеш?
— Има още едно-две неща, които искам да си изясня.
Тя му подаде хапчетата. Той ги натика в уста и взе чашата. Това, че можеше да движи само едната си ръка, не беше никак приятно.