Ерин пое дъх и го задържа, после го изпусна бавно. Опита да се пошегува:
— Е, когато си го изясниш, ще те изслушам. Съгласен ли си? — Наведе се над него и го целуна, без да му каже нищо повече, напълно съсредоточена в това свое движение, както и във всички други.
Той отпусна глава на възглавницата.
— Къде отиваш сега?
— Ще отскоча до черквата за няколко минути. Ще се върна навреме за обяда ти.
— Ще може ли отец Джим да дойде с теб?
Тя се спря на вратата.
— Не зная. Ще го попитам. Защо?
— Във връзка с Еди. Просто искам да го питам нещо.
Ерин леко отпусна рамене.
— Ще видя какво мога да направя — изрече тя. — А ти си почивай, окей?
Кавано паркира на около шест сгради по-далеч по улицата, в противоположната посока на тази, в която Ерин щеше да потегли. Един пикап „Додж“ с товароподемност три четвърти тона беше повдигнат на блокчета на една от автомобилните алеи между мястото, където беше спрял отецът и жилището на семейство Кокран. Ерин не би могла да забележи „Хонда“-та, преди да се озове на улицата, а дори и да я забележи, това едва ли щеше да й направи някакво впечатление.
Пътуването беше отнело на Кавано по-малко от три минути — само две минути и тридесет и осем секунди — а при това бе спирал на всичките седем знака „Стоп“. Защото моментът не беше подходящ за нарушения и квитанции за глоби.
Изчака.
След пауза, която му се стори цял час, той погледна часовника си и разбра, че са изминали по-малко от пет минути. Свали стъклото на колата. Денят беше необикновено тих. Пресегна се и щракна за сваляне и отсрещното стъкло, това до мястото за пътника, с надеждата да създаде малко течение в колата. Не се получи почти нищо.
Да не би Ерин да е излязла от къщи, докато той е бил още на път? Замисли се над това. Едва ли. Беше напуснал свещеническия дом само около тридесет секунди след като приключи телефонния си разговор с нея. Освен ако допусне, че е излязла от дома си още по време на разговора, във всички други случаи щяха да й бъдат нужни най-малко пет минути, за да каже довиждане на Стивън, да среше косата си и да си вземе чантата.
Все пак, ако тя не се появи след още две-три минути, по-точно две, ще се наложи той някак да провери как стоят нещата.
Извади носна кърпа от задния си джоб и я прокара по челото си и по врата. Чувстваше се лепкав и едва сега усети лек ветрец в колата, от който го побиха тръпки. Дали не се разболява? Дори дланите му бяха потни, лепкави.
Хайде, Ерин, изрече мислено той. Хайде излизай!
А, ето я и нея. Тя даде заден ход и колата й „Волво комби“ навлезе в улицата. Спря на ъгъла, изчака да мине пред нея един камион на „Ю Пи Ес“, после зави наляво и се изгуби от очи.
Кавано врътна ключа, навлезе и той в улицата и паркира на автомобилната алея на Кокранови. Мина по познатата тухлена пътечка, която водеше до стълбите пред входната врата, достигна площадката и натисна звънеца.
— Стивън! — извика той. — Ерин!
Натисна повторно звънеца.
— Кой е? — прозвуча гласът на Стивън, тънък и далечен от дъното на къщата.
— Отец Джим, Стивън.
Настъпи пауза, а после се чу нов далечен вик:
— Не мога да стана, отче. Влезте сам.
— Какво търсиш тук?
Харди бе видял Ерин да пресича малката морава, отвори вратата и застана на предната площадка на свещеническия дом.
Лицето й изглежда наистина невероятно, помисли си той.
— Бих могла да ти задам същия въпрос — отговори Ерин. — Джим вътре ли е?
— Не се е мяркал тъдява.
Тя се спря и го изгледа с недоумение.
— Трябва да е тук. Току-що говорихме по телефона.
— Току-що сте говорили по телефона?
— Той каза, че иска да се види с мен тук.
— Кога?
— Не зная. Говорихме преди десет-петнайсет минути.
— Да се видите тук? В свещеническия дом?
— Да, какво нередно има в това?
Все още застанал на площадката, Харди се смръщи.
— Мисля, че не — отвърна той.
Влязоха в дома.
— Роуз е мъртва, да знаеш — каза Харди.
Ерин по навик докосна ръката на Харди. Спогледаха се в коридора.
— Джим каза, че тя също се е самоубила.
— Какво значи това „също“?
Ерин сведе очи. Харди повдигна с пръст брадичката й.
— Еди не е.