Той видя как Ерин приема тези думи с голяма болка, но тя трябваше да знае.
— Стивън ми каза преди малко същото. Каза, че си е представил как е станало всичко. Той говори с Джим по телефона за това.
Харди усети как кръвта се отдръпва от лицето му.
— Какво има?
— Кога?
— Какво „кога“?
— Кога бе този разговор на Стивън с Джим за това?
Ерин беше хванала дланта му, сякаш за да го успокои.
— Малко преди да изляза от къщи, преди Джим да ме помоли да дойда тук, мисля.
Харди замръзна на мястото си за няколко секунди, докато щракне автомата на мисълта му.
— Исусе Христе! — възкликна той. Озърна се зад Ерин. Предната врата на свещеническия дом беше все още затворена. — Дай ми ключовете си!
— Какво?
— Ключовете. Дай ми твоите ключове!
Тя послушно отвори чантата си. Той пое ключовете и се втурна към вратата.
— Бързо, бързо! — призова я той. — Колата ти. Да тръгваме!
35.
Входната врата беше заключена.
Отец Джим се готвеше да извика отново Стивън, но после съобрази, че ще е по-добре да не привлича повече внимание към себе си. Огледа в двете посоки улицата. Беше ленив вторничен ден, притихнал преди времето за обяд. Не се виждаше никой до следващата пряка. А Кавано знаеше, че Стивън не може да стане — какъв смисъл има тогава да го вика?
Опита отново вратата. Не, заключена е. Навярно и с втора ключалка, ако познаваше добре Ерин.
Мина повторно край „Хонда“-та, продължи покрай къщата откъм автомобилната алея. Всички прозорци бяха затворени. Отиде в задния двор, изкачи се на верандата и опита плъзгащите се стъклени врати. Те също бяха заключени и залостени на пода с парче от дървената дръжка на метла, за да е по-сигурно, че няма да се отворят.
Кавано погледна часовника си и се изпоти. Беше изминало твърде много време. Той трябва да влезе вътре и то не трябва да прилича на нахълтване с взлом.
Слезе от верандата, мина зад ъгъла на къщата и пак откъм фасадата — покрай срещуположната страна — където имаше тясна ивица трева и ограда.
Беше толкова живо и непосредствено, че не можеше да бъде сън, но къде беше отец Джим в такъв случай? Стивън бе сигурен, че го е чул да го вика от входната врата. Беше дори му отговорил, че не може да се движи, че отецът просто трябва сам да си влезе.
Но наистина ли го беше чул? Защото отецът не дойде.
Клепачите на Стивън бяха натежали и той наистина не можеше да си спомни дали е задрямал, или не, преди да иззвъни входният звънец. Знаеше, че е взел нова доза хапчета, преди да излезе мама. Стъпалото не го болеше, по което той заключи, че хапчетата вече действат.
Затвори очи. Може да се повтори същото, което му се беше случило онази нощ, когато му се стори, че Еди е тук, в неговата стая. То му бе изглеждало така истинско, че едва на следващата сутрин разбра, че такова нещо не би могло да се случи. Окей, сега звънецът му се стори истински, а също и гласът на отец Джим… Но и това се беше случило веднага след вземането на хапчетата.
Освен това то беше безсмислено. Мама току-що бе излязла да се срещне с отец Джим. Какво би могъл да търси той тук?
Стивън беше обзет от тези мисли, когато видя нечии пръсти да шарят по перваза на прозореца, отворен с около четири инча, за да влиза малко чист въздух. Ръката избута рамката нагоре, след което се изпъна — повдигна рамката може би с още един фут.
Чу отново името си, този път изречено тихо.
— Стивън?
Глицки чу сигнала, с който го викаха да се обади, когато бе поел на път за уговорената среща в Проджектс. Щеше да се срещне там с един доверен доносник на полицията, на име Куиксанд Бартелме, с когото Дик Уилис би мечтал да се познава. Но Глицки не работеше за Агенцията за борба с наркотрафика и за него Куиксанд беше много ценен съюзник в Проджектс, за да се безпокои как ще си печели парите. Куиксанд щеше да действа докрай в безопасност, щом Глицки има интерес от дейността му. Куиксанд беше дребен престъпник и беше благодарен за прикритието, което му осигуряваше благосклонността на Глицки, познаваше се и с много хора. Уилис несъмнено имаше няколко убийци сред своите осведомители и това навярно го смущаваше почти толкова, колкото Куиксанд смущаваше Ейб с контрабандната си дейност с наркотици.
Но този ден Куиксанд не се появи. Случваше се. Тези хора бяха по-различни от другите, с които уговаряш срещи чрез секретарките им и след срещата те очаква разкошен обяд. Понякога — о, постоянно — улицата си има свой собствен ритъм и ти трябва да си в крак с него.