— Просто се обзаложих с него, че няма да удари нищо там по канала. А беше лесно. И той трябваше да гръмне веднъж с револвера, разбираш ли?
— Съвсем ясно.
— И тогава, след като беше гръмнал, не ми оставаше нищо друго, освен да го убия.
— Той просто ти е върнал револвера и ти си го застрелял.
Отецът стисна яростно възглавницата, издигна я до лицето си и я задържа така, отделяйки се от света. По свое собствено желание. После я свали отново ниско.
— Не можех да понасям гледката. Избягах…
— Както си избягал от семинарията?
Кавано опули очи.
— Откъде знаеш?…
— Когато Ерин се е омъжвала, ти и това не си могъл да понесеш, нали?
— Не е така. Причината не беше в секса. Не сме имали секс с нея. Бях се обрекъл на безбрачие. Страдах за Ерин.
— Проклет да бъдеш, отче! — възкликна гневно Харди. — Проклет навеки!
Кавано пристъпи в средата на стаята и надникна към задния двор през стъклата на плъзгащите се врати.
— Какво ще правим сега? — попита той.
Дишайки тежко, Харди изчака дълго. Накрая рече:
— Знаеш ли, ти си специалист по самоубийствата. Там, близо до мястото, където уби Роуз, аз съм паркирал моята кола „Сузуки“, тя прилича на джип. В жабката й има зареден револвер. — Смръщи лице. — Умееш да боравиш с револвер, нали?
Кавано тежко отпусна ръце пред себе си. Пусна възглавницата на пода. Харди се бе загледал във възглавницата, когато чу входната врата да се отваря и затваря при излизането на Кавано.
Ейб намери бележката, оставена на стола на отец Дитрик. Беше странна бележка. „Извинявайте. Ще Ви изоставя.“ Казват ли хората, че ще изоставят някого, когато смятат да се самоубият? Може би. Той не знаеше какво може да изобрети умът в такъв момент.
Остави бележката на мястото й. Ще прати свой колега от екипа да я прибере от стола, да направят проверка на почерка и всичко останало, което е необходимо. Но той беше решил да не се занимава с този случай. Харди отново грешеше.
Като става дума за него, къде е той? Един от свещениците, които бяха вън, този със слънчевия загар, идваше към него по коридора.
— Аз съм отец Пол — каза той.
— Знаете ли нещо за това?
— Не. Току-що пристигнах тук. От Бразилия.
— Вярно ли е това?
Той като че ли изчакваше Глицки да се доизясни.
— В такъв случай с какво мога да ви бъда полезен? — продължи Глицки.
— Смятах да си разопаковам багажа — каза той. — Но колата, изглежда, е изчезнала.
— Колата?
— Колата на отец Дитрик. Тази, с която пристигнахме от летището.
— Изчезнала?
Той поведе Глицки до входната врата и я отвори.
— Сигурен съм, че я паркирахме точно тук, отпред.
И какво от това, помисли си.
— Вижте, отче, ние сме от Криминалния отдел. Щом ви е открадната колата, трябваше да се обадите в полицията.
— Но вие не я ли?… — И посочи навън. — Ето я. Но кой я кара?
Колата навлезе в автомобилната алея.
— Това е отец Кавано — каза Ейб. — Искам да говоря с него.
Черният полицай с ястребовото лице бързо закрачи по асфалта и достигна „Хонда“-та в момента, когато отец Кавано слизаше от нея. Те се ръкуваха и докато отец Пол все още пресичаше паркинга, затруднен от слънчевия отблясък на медицинската кола и на другите автомобили, той чу странен, писклив смях. Навярно това беше гласът на отец Кавано, сякаш отецът беше току-що чул остроумен виц, макар че смехът пред лицето на един смъртен грях с последвала смърт говореше за непристойно поведение.
Другите двама полицаи излязоха от гаража. Отец Кавано, полицаят с ястребовото лице и другите двама от полицията застанаха в група вън на слънцето. Отец Дитрик беше се превърнал в статуя. Навярно бе изпаднал в шок. Отец Пол трябва да отиде при него, да се опита да му помогне. Налагаше го християнският му дълг.
Но той бе повече заинтригуван от това, което отец Кавано казваше на полицаите. Ускори малко хода си и се приближи до групата в момента, когато отец Кавано казваше:
— Не ви лъжа.
А полицаят с ястребовото лице отвърна:
— Не мисля, че вие лъжете.
Отец Кавано изтри потта от челото си.
— Ще имате ли нещо против, ако поседна малко за минутка? — Лицето му имаше болезнен израз, беше потно и прибеляло, сякаш в следващия миг той щеше да припадне. — Бих искал само една минута. — Все едно че изричаше някаква шега. — Мисля, че това е последната ми възможност да бъда сам за малко.