— Ейб и Карл?
Фрацели кимна.
— Такава е бедата на калпавите истории. Трепеш се с нещо, цялото затънало в мръсотия.
И двамата се разсмяха.
— Пък аз си мислех, че единият от тях ще го има, тоест повишението.
— Не, вие и тримата имахте шансове за повишение. Ти обаче показа, че имаш достатъчно здрав разум в главата си да не допуснеш един заподозрян убиец да се самоубие при вашето въоръжено августейшо присъствие. — Фрацели малко се разпали при спомена за това. — И, слава богу, че той уби само себе си, а не всички, които са били по онова време на проклетия му паркинг.
— Не мога да повярвам… Още когато го научих, не можех да повярвам.
— Аз продължавам да не мога да повярвам.
— Какво са предполагали тогава?
— Навярно каква торта ще си поръчат, когато ги извикам тук при мен. — Фрацели облегна гръб на стола си. — Зарежи това обаче, те и двамата са добри полицаи. Просто лошо са разчели времето в този случай. Но следващия път и те ще се радват на благосклонност — и двамата ще я заслужат, ще бъдат повишени.
— Не бих желал да ги изпускаме за службата.
Фрацели каза:
— Не, ти няма да ги изгубиш, Франк. Те са тук, защото са доказали, че трябва да са тук. — Отново натисна бутона за вътрешната връзка. — Мерилуиз, колко души си предвидила?
— Всички — каза тя. — Никого не съм пропуснала.
— Добре, не пропускай никого. — Изключи връзката. — Исусе! Ти, Франк, знаеш ли кой командва този отдел? Проклетата Мерилуиз Бездикян! — Когато се успокои, прибави: — Мислиш ли, че трябва да посветим Карл и Ейб в новината, да я съобщим на тях, преди да известим останалите?
Батисте повдигна рамене:
— Трудна задача, Джоу. Вие, началникът, трябва да решите.
Фрацели се повайка за миг, пак си извъртя венчалния пръстен.
— Зарежи го — рече той. — Кой има нужда от това? Това си е техен проблем.
В офиса на кабинета на Фрацели всичко изведнъж притихна, после шумът се възстанови.
— Минават ангели — обади се Батисте.
— Какво значи това?
— Когато изведнъж настане тишина. Жена ми казва, че тогава минават ангели.
— По-скоро бих го нарекъл потресаващо — каза Фрацели, който бе поетичен, колкото е поетичен един циментовоз. Пак се залови да върти венчалния си пръстен.
— Знаете ли — рече Батисте, — имам още един въпрос към вас, ако разрешите?
— Казвай.
— Хм, знаете ли, дочувам разни неща…
Фрацели се заслуша, но знаеше какво следва.
— Хм, въпросът е в това, че не искам, като дойда някоя сутрин в службата, да намеря залепено на вратата си листче с надпис ППП42, нали?
Фрацели разбра. Тези инициали бяха добре известни в отдела. Той започна да върти бързо-бързо венчалния си пръстен. Но като се усети какво прави, лейтенантът се възпря, сложи ръце на тила си и пак облегна гръб на стола, вдигнал стъпала върху бюрото.
Франк ще има предостатъчно време сам да разбере как стоят нещата. Защо Фрацели да му огорчава щастливия момент сега?
— Ето какво, Франк — подхвана тактично той, — едва ли не постоянно се натъкваме на тази дивотия. Но ти напълно си заслужи новата длъжност — чисто и просто я заслужи. А всеки, който мисли другояче, ми го прати на мен, дори ако съм се пенсионирал и съм на риболов в Залива.
Зумерът на вътрешния телефон иззвъня. Мерилуиз каза:
— Тортата е вече тук.
Фрацели стана от бюрото.
— Готов ли си? — попита той. — Да вървим да хапнем малко торта.
Джейн бе с него, отпуснала свободно ръка върху вътрешната страна на бедрото му. Беше се приближила плътно до него в дъното на бара до големите прозорци, и пиеше негрони43. От време на време отмяташе глава и се разсмиваше с плътния си глас. Тя просто сияеше в петъчния здрач.
Харди бе отворил бара малко след един и изкара една кратка смяна. Макгайър предпочиташе да работи в петък вечерта заради солидните бакшиши, докато Харди предпочиташе да дойде и да седне в бара, без да е на работа по това време, а после да разполага с вечерта и с нощта напълно свободно, за себе си. Джейн и той наричаха това нощ на срещите. Може би след тази вечер в бара също ги очакваше нощ на срещите.