— Окей, но аз искам да ти платя. Освен парите, които ще получиш за през отпуска.
— Не ми плащай извънредно. Все едно че съм работил в бара през това време.
— Все едно че си взел нещо на вересия, Харди. Нали пак ще вършиш някаква работа.
— А ако я извърша заради Франи?
— С какво ще живееш през това време?
— Ще карам на пандишпан, човече, на скариди и „Гинес“. Както сега.
Макгайър метна една серия стрелички.
— Какво ще кажеш за двайсет и пет процента от прихода?
— На „Шамрок“?
Макгайър се озърна наоколо.
— Да, за „Шамрок“ става дума.
Харди се замисли, забарабани с пръсти по масата:
— Защо първо не изчакаме да видим какво ще установят полицаите?
— А ако се окаже, че това е самоубийство?
Харди хвърли една стреличка.
— Не зная — отвърна той. — Смятам, че ще мога да прозра какъв е всъщност случаят.
5.
Карл Грифин знаеше, че трябва да приключи с това, но то не беше лесно. Той беше ходил да се представи в понеделник, вчера, като знаеше, че неговото представяне е било повече от прилично и че то би могло да се окаже без всякакво значение. Глицки и Батисте, първият — мулат, а вторият — с „латинско презиме“ — господи, това му харесваше, Франк беше напълно бял като него — те също очакват повишение и има официален мандат на цялата градска и областна бюрокрация да спомага за издирването на представителите на малцинствата. Благодари на Бога, задето няма по-дързък от него в Криминалния отдел. Виждаше се като истински победител в спортна среща, в борбата за спечелване на лейтенантско звание. От друга страна, той, Грифин, трябва сам да се обяви за дързък, да излезе от килера, в който се е наврял, и поради новия си статус да бъде приветстван като бъдещ лейтенант.
Влезе в кабинета за представянето си в бойно настроение. Това, което всъщност каза, бе:
— Вижте, имам ли шанс да стана лейтенант, или не? Защото, ако вашият отговор е „Не“, да сложим още сега край на тази глупост и да вървя да си гледам работата.
Фрацели бе погледнал към Ригби, шефа, след което на лицата на двамата се изписа онова неловко изражение, което е характерно за висшите началства и го предадоха на представителя на синдиката, в който членуваше Карл — Джейми Закарайас. Джейми каза:
— Ако Глицки и Батисте оплескат работата си, ти си на линия.
Така че преди още да беше седнал Карл, разговорът с началниците му приключи. За какво ли щяха да разговарят с него? — питаше се той. За по-малко от секунда напипа скритата същност на намеренията им. Да чака Глицки или Батисте да сгрешат, е все едно да чака някой от тях да умре. Може да се случи и това, но е празна работа да разчиташ на такова нещо.
Може би трябваше да попита комисията дали Ейб или Франк са свършили нещо по-добре от него, дали са по-добри в професията. Но знаеше, че не е така. Те трябва да хванат някого, в съвременното Сан Франциско, ако този някой е ловък мошеник на всякакво равнище, трябва да имаш убедителни основания за арестуването му. Това беше град, където хора като Ралф Нейдър и Сезар Чавес минаваха за почти стопроцентови фашисти според някои. По дяволите, Грифин беше разговарял с хора, които вярваха, че самият Карл Маркс е бил привърженик на дясното крило, понеже не е формулирал едновременно с комунизма и еманципацията на жените.
И тъй, той си излезе, като затръшна вратата и се цупи през останалата част от деня в служебната си стаичка. Отказа се да разговаря с Джомети и остави Ейб да се занимава с трупа от Кандълстик, което му предостави единствения логичен избор, когато един час по-късно позвъниха от Чайна Бейсън.
Сега Карл Грифин седеше в колата си пред жилището на партньора си Винс Джомети на Ноуи стрийт. Мъглата почти напълно забулваше уличните лампи на кръстовището пред него, което отстоеше на четиридесет ярда. Парата от чашата кафе „Доги Дайнър“ замъгляваше предното стъкло на колата. То като че ли щеше да стои горещо до безкрайност. Изглежда се дължеше на киселината, прибавена към него.
Той и партньорът му бяха на крак от два часа и сега Винс беше се отбил при жена си. Затова този ден отбелязваше известно забавяне на работата им. Грифин натисна отново клаксона. Хайде, момче, прибери си инструмента в гащите и идвай да работим!
Боже, продължи да размишлява той. Не трябва да допускат в Криминалния отдел семейни хора. А ако и той се бе оженил? Излишно е да се говори по този въпрос. Както и сега, постоянно щеше да отсъства от къщи — това е самата истина, няма никакво съмнение.