Чарлс отново посегна към бутилката и този път Питър не се възпротиви — дори грабна две-три бучки лед от хладилника. Ще бъде от полза да се поразводни алкохолът. После седна.
След първата глътка баща му въздъхна.
— Какво искаш да направя, Пийт? Да кажа на човека, когото познавам, че не мога да сторя нищо? Очевидно зет му се е самоубил, а църквата твърди, че той не може да бъде погребан на свято място. Би ли нарекъл това милосърдие?
— Зарежи милосърдието. Това е бизнес. — И Питър изведнъж разбра, че не може да се занимава повече с бизнес на такова равнище. Трябва да измъкне и баща си от това; баща му е изгубил чувството си за реалност.
— Виж, татко, кажи на този човек… Как му беше името?
— Макгайър.
— Добре. Кажи на този Макгайър, че има вероятност това да не е самоубийство, няма окончателно решение, че не е, нали?
— Има вероятност, че не е самоубийство.
— Ти видя барутните обгаряния, раната, всичко. Човекът се е застрелял.
— Все пак има вероятност, че не е…
— И си казал на Кавано, че има основателно съмнение…
— Не му казах това. Отец Кавано и аз повървяхме доста на връщане. Той ми каза, че гарантира, че не е самоубийство. Чувствал това момче като роден син. А Джим Кавано и аз добре се разбираме.
— Той ти е добър стар приятел, нали? Ти мамиш църквата, а Кавано върви в крак с нея, никой не губи, прав ли съм?
— Зная, че не си съгласен с мен, но си прав.
Синът погледна баща си и поклати глава.
Бащата вдигна чашата и я пресуши.
Харди беше завършил смяната си, прибрал се вкъщи по ранен здрач и сега гледаше една снимка, на която бяха фотографирани той и Ейб Глицки в униформи. Широкото гладко чело на Глицки — реши той — е единствената част от лицето му, която не буди страх. Всички други части от лицето му можеха да стреснат малките деца в съня им и да породят кошмари — нос като брадвичка, грамадни хлътнали бузи, очи, бялото на които беше постоянно червено, тънките устни с белег през тях от горната към долната, получен от злополука при игра на успоредка като тийнейджър, макар че Глицки разказваше на колегите си полицаи, че е стар белег от рана, причинена с нож.
По телефона се чуваше как Ейб дъвче лед. Понякога бе по-лесно да разговаряш с него, когато не го гледаш. Харди чуваше как ледът хрущи като камъни в устата на Ейб. Глицки продължи да дъвче още известно време и Харди си го представи образно: накланя пластмасовата купичка и чука по дъното й, за да отлепи последните бучки лед. И продължава да дъвче.
Харди повторно духна в чашата кафе еспресо на кухненската си маса. Изчака, защото реши, че Глицки може да хруска една-единствена бучка лед бавно-бавно, сякаш тя е фруктова захарна пръчка.
— Бих искал само да погледна медицинското заключение, да проверя нещо в папката, да видя дали не пропускам нещо — каза Харди.
Глицки като че ли перна полупразната купичка.
— Да, ясно ми е какво искаш.
— Хайде, Ейб. Не ми се плаща за това. Всичко се свежда до застраховката на вдовицата. По-скоро бих желал вие, момчета, да установите, че това е убийство, и точно това иска от мен Мозес да проверя. Желанието ми не е свързано с личен интерес.
— Смяташ, че не сме достатъчно компетентни да го направим сами, да го установим? Защото думите ти ми звучат точно така, а то пробужда в мен гняв.
Харди въздъхна.
— Значи ли това, че на стари години заемаме малко отбранителна позиция, а?
Ейб захруска нова бучка лед.
— Ти не разбираш какво е тук при нас отскоро.
— Да, но не искам кой знае какво, нали?
— Искаш да си изясниш нещо относно случая по време на полицейско разследване. Това е твърде много.
— Направи го тогава от твое име за мен.
Глицки се изсмя.
— Да, това ще мине. — Харди знаеше, че закачливата забележка, която чу по телефона, никога няма да просълзи Ейб. — Знаеш ли поне какво сме уговорили? — продължи Глицки. — Защо не почакаш ден-два? Ако това е убийство, положително ще решим, че е убийство.
— Зная това.