Изтри потта си и премрежи поглед към града, обвит в омара през този ранен следобед. Лек ветрец навяваше мирис на кафе и напечено от слънцето машинно масло. Харди се запита какво, по дяволите, търси тук.
Карл Грифин стоеше до единствения прозорец, който му осигуряваше гледка към отсрещната сграда, оттатък пътя и четири стълбищни рамена по-долу — на уличката, която отделяше паркинга от Брайтън. Вчера той и Джомети се занимаваха отново със съпругата и семейството на починалия, после с Крус и накрая отидоха с колата до „Арми Дистрибютинг“ — предприятието, което като че беше пред близка ликвидация.
Нямаха солидно основание да смятат, че Кокран се е самоубил, но и нищо не показваше със сигурност, че е бил убит. В револвера имаше две празни гнезда на барабана, но Харди беше забелязал това още преди — произведен е изстрел при рязко натискане на спусъка, без да е вдигнат ударника, така че при следващото натискане на спусъка да се попадне в празното гнездо.
Досадно задължение — особено когато трябва да се разпитат близките му: млад човек, ценил себе си за своите добри качества. Но такива случаи все пак са много. По-чести при младите, отколкото при другите.
Оттласна настрана книжата на бюрото си, за да освободи място. Къде, по дяволите, се губи Джомети? Когато той, Карл Грифин, е гладен! Полагаше усилия, но не можеше да се смята за особено щастлив в мотивировката по случая с този Кокран. Пък и каква разлика ще има, ако се мотивира убедително? Дори да успее да разкрие Убийството на века, едничкото, което ще получи за това, ще бъдат думите: „Добра работа свърши, Карл. Искаш ли да ти възложим нов случай?“.
Реши да се откаже да чака Джомети, да слезе долу и да си вземе един солиден сандвич. Посегна по навик да свали от закачалката якето, което не му беше нужно, и в този миг телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.
— Карл — чу той гласа на Джо Фрацели, — при мен е един приятел на Глицки. Иска да зададе няколко въпроса за случая „Кокран“. Ще му отделиш ли един миг?
Само това ми липсваше, помисли си Карл. Да помогне на приятел на Глицки в един от своите случаи!
— Тъкмо се готвех да сляза долу да си взема сандвич.
— Благодаря. Пращам ти човека веднага — каза Фрацели и затвори телефона.
Кълна се в Бога, рече си Грифин: ще постъпя като истински хахо, ако му помогна! Запрати якето обратно на закачалката и пак се обърна към прозореца. Денят изглеждаше хубав, дори топъл. Подръпна рамката на прозореца, опитвайки се да го открехне на един-два инча, за да проникне малко морски бриз в стаята, но боята се бе запекла и той не успя.
— Инспектор Грифин?
Той се обърна. Същият човек от онзиденшната нощ. Ръкуваха се, човекът се представи, Карл му предложи да седне и го попита с какво може да му бъде полезен.
— Аз съм един вид представител на семейството — поде новодошлият.
— Кое семейство?
— На Ед Кокран. Всъщност на жена му.
— Частен детектив ли сте?
Човекът поклати глава, усмихна се почти заучено и съвсем спокоен, облегна лакти на коленете си.
— Аз съм барман.
— Вие сте барман — повтори Грифин.
— В „Литъл Шамрок“, там на Линкълн стрийт.
— Окей — рече Грифин.
— Шуреят на Ед Кокран притежава бара, а аз работя при него. Такава е връзката.
— Добре, установихме връзката. И в какъв смисъл сте техен представител?
Харди облегна гръб на стола, прехвърли крак върху крак и подръпна единият маншет на панталона.
— Те биха искали да помолят официално разследването да даде заключение, че това е убийство.
— Случаят се разследва като убийство. Затова е възложен на криминалния ни отдел. Аз съм криминален инспектор.
— Разбирам — каза Харди, — но зная, че случаят прилича на самоубийство, насочва към самоубийство…
— На пръв поглед — отвърна Грифин.
— А може би не е самоубийство.
Грифин отмести още няколко книжа, опитвайки се да прикрие нервността си.
— Може и да не е. Имате право. Нали това ми е работата, да открия дали е самоубийство, или не. Можете ли с нещо да ме убедите, че не се касае за самоубийство?