— И въпреки всичко той излезе?
Тя бавно кимна, за да потвърди това.
— Излезе.
— Знаеше ли къде отива?
— Това… Това е най-противното — отговори тя.
— Какво по-точно?
— Когато го видях да излиза, без да каже нещо, а после… — Тя преглътна. — И вече няма да се върне.
Харди никак не обичаше, призна пред себе си той, да бъде в такова положение, в положението на инквизитор. След миг го сподели с Франи.
— Нищо, окей — каза му тя. — Поне ми вярваш.
— Кой не би ти вярвал?
— Не зная със сигурност, но имам впечатлението, че полицията е силно затруднена със случая. Понеже аз не зная защо е излязъл Еди, нито къде е отишъл.
— Може просто да е искал… — започна Харди, но преобразува фразата си. — Може би е имал нужда да си помисли насаме за новата си роля на баща.
— Може би — съгласи се Франи, ала не беше убедена.
— Защо „може би“?
— Защото бе излизал така няколко пъти напоследък. Мисля, че е свързано с неговия бизнес.
Аха — помисли си Харди. Но рече:
— Нищо ли не говорихте с Ед?
— Говорихме през цялото време, за всичко. Запомни!
— Но не точно това?
Тя поклати глава отрицателно, а после удари малкия си юмрук в дланта на другата си ръка.
— Така ме вбеси, че бих могла да го убия. — Постави ръка на устата си. — О, искам да кажа, не се изразих правилно. Но винаги сме си споделяли всичко, а това ми приличаше на нещо като закрила от негова страна, на убеденост, че няма да проумея какво върши той в момента.
Окей, възможно е, реши Харди.
— Онази вечер, в понеделник, след като ти му каза, че си бременна, карахте ли се?
— Не беше караница. По-скоро неразбирателство. Исках да ме гушне, да ми каже, че всичко е наред, че е искал то да се случи. — Въздъхна. — А вместо това ми каза, че трябва да излезе. — И Франи отново поклати утвърдително глава. Ставите на ръцете й, стиснати на скута, бяха побелели.
Харди наблюдаваше как разлятата от нея бира бавно се разстила по твърдото дърво.
— Разбираш ли? — продължи тя. — Беше почти окончателно решил да се откаже от работата си. Според мен това бе глупаво.
— Работата му?
Замислена, тя прехапа устна.
— Имам предвид неговата загриженост да се опита да спаси своя бизнес. Мисля, че му бе омръзнало да спори с мен за това и просто постъпи посвоему, защото не е искал да ме тревожи, нито да се кара с мен.
Харди отпи от бирата.
— Боя се, че не ме разбираш.
— По-добре да взема кърпа.
Тя донесе още една бира за двамата.
— Боже, колко е горещо! — каза Франи. — Еди винаги е обичал горещите дни, всичко на всичко два в годината.
Този път тя седна в дълбокото кресло до прозореца. Поуспокоила се, привикнала с положението, започна да говори по свое собствено желание.
— Знаеш, че се готвехме да заминем… Той беше включен в програмата на „Ем Би Ей“ в Станфорд и смятахме да се преместим там през септември. Неговата работа беше толкова… случайна. Не беше кариера. Той просто искаше да работи истински година-две. Като завършиш образованието си, не значи да се занимаваш цял живот с изучаване на книги, нали? Затова прие тази работа след като завърши университета, съвместно с мистър Поук към армията, имаше желание да постъпи евентуално в службата за разпространение. — Погледна през прозореца. — То изглежда много глупаво сега. Защо ли говоря за това?
— Говори за каквото искаш — каза Харди.
— После, в Деня на благодарността12 миналата година, или някъде около този празник, мистър Поук се ожени и по същото време те научиха, че са застрашени да бъде закрита банковата сметка на „Ла Ора“.
— „Ла Ора“? Това е издание на Крус.
Франи отново кимна.
— Зная, това е мястото, където той… — Стисна устни и сетне продължи: — Полицаите ми казаха, че ще проверят това. Ако има някаква връзка.
— Ако? Би трябвало да има.
— Прозвуча ми шантаво, но един от полицаите каза, че то би могло да се окаже нещо като протест — Еди да се е самоубил на паркинга в знак на протест срещу Поук, както будистите се самоизгарят. Не зная дали говореше сериозно.
Харди изруга и поклати глава, че не е съгласен.
— Зная — каза тя, — но поне е вярно това, че го е извършил точно там…