Над главите на присъстващите чуруликаха птици. Това привлече вниманието на Стив по-силно от думите на отец Джим, които бяха боклук. Ако Еди наистина се е самоубил, в което отец Джим, изглежда, имаше основание да вярва, брат му сега се намираше в ада.
Но Стивън не можеше да допусне такава мисъл. Той си представяше, че брат му се е озовал в нищото, там, където всички се преследват след смъртта си — всъщност и повечето от живите бяха вече там. Вдигна очи, опитвайки се да не мисли за мястото, където би могъл да бъде Ед. Той и Еди бяха приятели дори при тази разлика в годините, въпреки че бяха братя.
После, съвсем внезапно, човекът зад майка му разблъска тълпата и почти се хвърли върху ковчега. Достигна Франи точно когато тя загуби съзнание и политна към земята.
Франи беше лека като перце, съвсем лишена от тегло. Буйната й червена коса и зеленината на моравата под нея рязко подчертаваха контраста със силно пребледнялото й лице.
Мозес се озова до Харди. Докосна лицето на Франи, леко го разтри, опитвайки се да възвърне поне малко руменината му.
— Диша ли? — попита той.
Харди кимна:
— Само е припаднала.
Свещеникът ги доближи и коленичи между тях. Опипа пулса на врата й, остана доволен от констатацията и се изправи.
— Ще бъде в ред — обяви той на присъстващите.
Цветът на лицето на Франи се възвръщаше. Тя отвори очи, сетне ги затвори, после отново ги отвори и остана с отворени очи. Мозес й каза нещо, привдигна я, облегната на ръката му, и последва Харди през тълпата към мястото, където бяха паркирани колите им.
Харди чу вопъл, приглушен от рамото на Мозес и като почувства изведнъж, че не е в състояние да се справя повече с положението, пъхна ръце в джобовете и се оттегли далеч от очите и ушите на присъстващите, обратно по алеята към входната врата на гробището. Накрая спря под едно евкалиптово дърво, почисти мястото и седна, опитвайки се да не гледа към надгробните плочи, което не е лесно за постигане в Колма.
9.
Домът на семейство Кокран се намираше в близко съседство с този на Харди, на 28-мо авеню между Таравал и Юлоа. Споделяха една и съща мъгла през повечето дни, но Харди живееше северно от Парка — южно от него беше най-близкото разстояние до предградията на Сан Франциско.
Големият Ед го поздрави на вратата и се представи. Беше облечен с лъскав черен костюм, който сякаш не бе обличан цели десет години. Реверите му бяха много тесни, черната вратовръзка — също. Бялата риза беше съвършено нова.
Харди имаше чувството, че го е заварил без униформа, като полицай, който се е облякъл в клоунски дрехи по време на енорийски празник. Ед Кокран изглеждаше леко притеснен, но ни най-малко угнетен от скръб или от облеклото си.
Очите му, макар и подпухнали, бяха ясни и проницателни. Изразът на лицето на този здрав мъж беше учудващо сдържан. Масивната брадичка и плоският боксьорски нос създаваха впечатление за прикрита мощ, подсилвано от ръкостискането му, което без особени усилия можеше да обезкуражи и дори изплаши този, с когото се здрависваше. Хватката на месестата му ръка стискаше като менгеме, разтърсваше внушително ръката на другия и я пускаше, но оставяше за дълго след това впечатлението за голяма сила.
Докосна с ръка гърба на Харди, когато го въвеждаше във фоайето. Жена му Ерин бе използвала ръката си по същия начин — да упътва хората на гробището. Семейна привичка може би. Докосването на покойния Еди беше леко като това на майка му.
Тук отново присъстваше свещеникът — до бара край плъзгащите се врати, които водеха към терасата с под от секвоево дърво. Човек със симпатична външност, също здравеняк, но показваше физическата си сила по-изтънчено от Ед Кокран. С чаша питие в ръка той се обърна точно в момента, когато влизаха Харди и Ед.
— Радвам се да ви видя тук. Надявах се, че ще се срещнем.