— Дизмъс, това е Джим Кавано — каза Ед.
Ръката, която стисна неговата, беше силна и суха.
— Дизмъс? Добрият крадец?
Харди се усмихна.
— Това е името ми.
— И сте католик, нали?
— Бях.
Свещеникът повдигна рамене, сякаш свикнал да получава този отговор.
— Бях, съм. Въпрос на граматично време, но на небето не съществува време. Подобно на добрия крадец ще се присъедините ли и вие към паството в последния си час?
Харди се почеса по брадичката.
— Е, аз не приличам кой знае колко на истинския Дизмъс. Не съм крал никога нещо повече от бонбони и шоколади от сладкарниците. Но човек никога не знае какво го чака. Този, истинският Дизмъс, бил ли е добър в мятането на стрели?
— Стрели?
— Стрели. Аз съм много добър стрелец от тебеширената линия.
Кавано се ухили широко, оголил идеалните си зъби.
— Боя се, че в Новия завет няма конкретни данни за това. Ще пиете ли нещо? Предполагам, че ще предпочетете ирландско уиски, нали?
Харди смяташе да поиска бира, но и ирландското беше окей. Кавано притежаваше умението, реши той, да възприемеш това, което ти предлага като най-добра идея. Взе напитката, чукнаха чашите си и излязоха навън на терасата, на слънце.
— Добре постъпихте на гробището, Дизмъс Харди — каза свещеникът. — Спасихте Франи от лошо падане.
Харди повдигна рамене.
— Опит от морската пехота с известна добавка от бойскаутството. Вие сте прочутият отец Кавано, така ли?
Очите на отец Кавано изведнъж се помрачиха.
— Не ми е известно да съм прочут.
— Всички познати на Еди са чували за вас. Вие сте нещо като член на бащиното му семейство.
Отецът бързо поруменя от удоволствие, но също тъй бързо се овладя.
— Аз съм в семейния им кръг, Дизмъс. И все пак… — Отпи от чашата. — Познавам Ерин и Големия Ед още като гимназист. Аз ги запознах, кръстил съм всичките им деца, после ожених Ед и Франи, а сега извърших и това…
Млъкна, въздъхна и хвърли блуждаещ поглед над рамото на Харди към нещо неопределено в далечината.
— Съжалявам.
— Господ дарява и отнема, нали? Такъв съвет давам на скърбящите. — Изви устни в иронична усмивка. — Но Той налага понякога и теглила, което не разбирам и няма да го разбера изобщо.
— Не зная дали Господ е наложил това последното теглило — каза Харди.
— Какво имате предвид?
— Хм, ако Ед се е самоубил…
Кавано го изгледа сурово.
— Еди не се самоуби.
Харди изчака.
— Погребах го на свято място, Дизмъс. Ако имаше някакво съмнение за самоубийство, не бих могъл да го погреба. Разбирате ли?
— А вие разбирате ли какво означава това, отче? Това, което казвате.
Свещеникът присви очи на слънцето.
— То означава, че някой го е убил — каза Харди.
Кавано закри очи с ръка. Изглежда, не му се искаше да повярва и в тази възможност.
— Хм… — Гаврътна чашата си. — Аз просто… той не би могъл да се самоубие. Не го е извършил. Твърдо съм убеден в това, както че вие стоите тук, до мен.
— Защо? Имате ли някакво…?
— Наречете го морално убеждение, но не се съмнявам ни най-малко.
— Чашата ти е празна. — Гласът на Ерин Кокран. Харди забеляза, че тя е обгърнала с ръка отец Кавано. — Аз също изпитвам жажда.
Кавано отиде да й напълни чашата.
— Струва ми се, той е безупречен свещеник — каза Харди.
Ерин не отговори веднага, сякаш, загледана след отеца, искаше да изпита сладостта на някаква тайна.
— Джим ли? — попита тя. — О, да, такъв е. Той е наистина безупречен свещеник.
Франи приседна, загърната с плътна завивка, и огледа стените на стаичката, в която се намираше. Мозес току-що бе отишъл да доведе Дизмъс — по някаква причина тя бе пожелала да го види, може би да му благодари, задето беше я прихванал да не падне. Не помнеше точно какво се беше случило. Мисълта й прескачаше от едно нещо на друго. Странно наистина.
Навярно Мозес и мама — тя наричаше Ерин „мама“ — бяха взели добро решение, като я настаниха да легне тук. Тя още се чувстваше отпаднала, със замаяна глава. Може би затова постоянно забравяше ту едно, ту друго, приемаше нещо и после се отказваше от него. Попипа челото си — то беше още студено и влажно.
Отпусна глава на възглавницата и спря очи на отсрещната стена. Там бяха наредени семейни снимки, цялата история на семейство Кокран, от сватбата на татко и мама до нейната с Еди. Припомни си гордостта, която бе изпитала, чувството, че принадлежи към истинско семейство в живота си по време на годежната им снимка с Еди — поместена в „Кроникъл“ — тя също се намираше на тази стена.