Това бе напълно в стила на Кокранови. Без фанфари. Един ден просто беше наминала тук и гледаха с Еди телевизия, а когато останаха сами, започнаха да се прегръщат плахо и снимката неочаквано се появи. Погледна себе си, застанала до Ед, така широко усмихната, че сигурно са я болели бузите, макар че не си спомняше това сега. А сетне, до тази снимка — другата, сватбената. Възможно ли е в един и същи живот да има толкова различни мигове?
След това помисли за снимката на бебето, която бе предвидила за в бъдеще. Бебето. Скръсти ръце на корема си.
— О, господи! — прошепна тя.
На вратата се почука. Преди Франи да успее да отговори, оттам надникна Джоуди — сестрата на Еди.
— Хай! — поздрави тя. — Окей ли си?
Харди завари жените прегърнати и разплакани и си каза, че е трябвало да почака още малко, преди да дойде да види Франи. Една врата в дъното на коридора бе отворена и той пое към тази друга стая, за да изчака там.
Това беше странно помещение, съвсем несходно с останалата част от дома. Рокаджийски плакати от долния край на вкусовия спектър покриваха почти цялата достъпна площ на стените. Двата прозореца бяха със спуснати транспаранти и Харди имаше чувството, че ги вдигат твърде рядко. В един ъгъл имаше включен телевизор, звукът съвсем затихнал, картината белоснежна и ненастроена, сякаш този апарат не бе докосван от месеци.
Това го обезпокои и той тръгна към телевизора да го изключи.
— Какво правите тук?
Гласът на по-малкия син, Стивън, опрял ръце на прага на вратата.
— Това е моята стая. Какво правите?
— Чаках Франи и сестра ви да спрат да плачат, тогава видях, че телевизорът е включен. Реших, че трябва да го изключа.
— Аз искам той да е включен.
— Гениално, тогава ще го оставя да работи. Показват нещо интересно, така ли?
Стивън пренебрегна ехидния въпрос и сякаш се загледа изпитателно в него.
— Познавам ви, нали? — изрече го неохотно, със злоба.
— Да, знаем се. Видяхме се веднъж у Франи и Еди.
— Точно така.
Стивън като че отбелязваше този факт, без да влага в него интерес. Все едно че категоризираше Харди и го поставяше на определено място на някой рафт. След това той сякаш преставаше да съществува за Стивън.
Младежът мина напред и се тръшна на леглото си, кръстоса крака при глезените и прокара два-три пъти ръка по щръкналата си, остра коса.
— Защо не се разкараш?
Харди придърпа един стол изпод бюрото на Стив и седна на него с облегалото напред.
— Опитвам се да разбера кой е убил брат ти.
Не получи отговор. Стивън само продължаваше да гледа към бръмчащия бял шум на телевизора. Харди стана, отиде до апарата и нервно го изключи.
— Ей!
— Кажи „Ей“ на себе си! Не ме е грижа дали си готов да изгниеш тук в твоята стая, но се опитвам да направя поне малко добро за Франи и ако знаеш нещо, което може да ми помогне, аз непременно ще открия това, което ме интересува. Да не мислиш, че като гледаш празния екран на твоя телевизор, ще ми направиш впечатление с твърдостта си? Нямаш ли никакви чувства към Еди? Или изобщо към нещо, а?
Харди забеляза, че блъфът в държането на момчето намалява. Това не беше разгневило Харди, само го накара да повиши тон. Отново седна на стола, придвижи го по-близо до леглото.
— Виж какво, въпросът е дали можеш да ми помогнеш, ако имаш такова желание.
— Не мога да повярвам, че Еди вече го няма.
Харди скръсти ръце, въздъхна, сведе очи.
— Да — каза той, — това е най-тежкото.
— Какво имаш предвид, като казваш, че се опитваш да откриеш кой е убил Еди? Защото аз мисля, че се е самоубил.
— Защо мислиш така?
Момчето затвори очи. Харди се пресегна, сграбчи единия от глезените на Стивън и започна да го стиска. Имаше здрава хватка. Стивън опита да се освободи, но не успя.
Харди го стисна още по-здраво и заговори шепнешком:
— Чуй, ти малък негоднико, не се опитвай да ми пробутваш гадните си инатчийски номера, които си научил от гимназията! Разбираш ли?
Лявата ръка на Харди от китката до лакътя се беше загряла от натиска. Стивън беше стиснал челюсти.