— Бяхте чудесен, така здраво уловихте Франи! Благодаря ви.
Обърна се към снаха си.
— Ти наистина загуби съзнание. Не мога да разбера как мистър Харди успя да го извърши, но той те достигна навреме…
— Така беше — призна Франи. — Спомням си.
— Какво?
— Защо поисках да те видя, Дизмъс. Едва сега си спомних.
Тя пусна ръката на Джоуди и седна на отоманката.
— Никога преди не съм припадала, затова дори не разбрах какво ще ми се случи. Последното, което помня е, че видях там мистър Поук. Той е… той беше шефът на Ед, искам да кажа работодателят. Но мисля, че всъщност той не беше шефът. Истинският мениджър беше Ед, обаче той бе достатъчно тактичен да не го показва, знаеш.
Харди се примири с несвързания й говор. Очевидно някаква мисъл бе изплувала в съзнанието й и тя щеше да я доразвие.
— Затова, когато го видях, отново си спомних думите ти, че трябва да ти кажа за всичко, което би могло да е съществено.
— А присъствието на мистър Поук там би ли могло да е съществено?
Тя разтърси червената си коса, после затвори очи, сякаш мисълта й бе убягнала отново. Джоуди седна на ръба на отоманката и прегърна снаха си през рамо.
— Всичко е окей, Франи.
— Просто ми е трудно да мисля. — Нацупи се, прехапа устна.
— Мистър Поук — изрече тихо Харди.
— О, мистър Поук, точно така.
— Защо би било съществено присъствието му на погребението, Франи? За мен това е съвсем естествена проява. Били ли са в лоши отношения, карали ли са се?
— О, не, нищо подобно. Не се отнася до присъствието му на погребението. — Тя пак изгуби нишката на мисълта си.
Харди пъхна ръце в джобовете си и зарея поглед по снимките на стената. Около една от тях, която навярно беше правена при завършването на някакво учебно заведение от Еди, бяха наредени почетни значки, дипломи, отличия. Харди отново се обърна към младите жени.
— Фи Бета Капа14? — попита той.
— Еди беше необикновено умен и способен — каза Джоуди. — Не обичаше да се изтъква, но беше най-умният и способен от нас, като изключим само може би Стивън, но той тепърва трябва да работи върху себе си.
— Току-що бях при него. Имахме приятен разговор.
— Той е окей — каза Джоуди. — Само че обича да се прави на груб.
Харди повдигна рамене.
— Ние се разбирахме добре с Еди…
— Помня.
Харди седна на края на кушетката.
Франи поде:
— Това беше мистър Поук. Изненадах се, като го видях. Еди ми каза, че той не се е явявал на работа цялата минала седмица до петък, а след това е бил много разсеян.
Харди изчака тя да продължи.
— Това е всичко — каза тя накрая. — Съжалявам. Предполагам, че е нищо. Но ти каза…
— Не, Франи — отговори Харди. — Всяко нещо би могло да бъде важно. — Той не я подтикна да каже още нещо. Сигурно ще открие повече данни, когато отиде да разпитва в „Арми Дистрибютинг“.
— Предполагам, че това е нищо — повтори Франи.
— Решила си, че си струва да ми го кажеш. Все едно че са ти дали тест в училище и вашият учител винаги ви е напомнял да се придържате към първото, което ви хрумне. Няма да ме засегнеш, ако го кажеш.
Франи пак погледна към стената със снимките. Джоуди, приседнала до нея, стана и заговори напрегнато и живо:
— Дали да не излезем за малко навън, как мислиш?
— След минутка, окей.
Момичето излезе, като затвори след себе си вратата. Харди отиде до кушетката, за да е по-близо до Франи.
— Знаеш ли — каза той, — твоят припадък би могъл да има нещо общо с бременността ти.
Франи кимна в отговор.
— И аз си мислех за това, преди да влезе Джоуди. Не си казвал никому, нали?
— Обещах да не казвам.
— Зная, но…
— Никакво „но“. „Не“ си е „не“.
Тя се усмихна.
— Добре. Благодаря ти.
Главата й отново се изви към снимките.
Харди заговори:
— Още ли си на мнение, че трябва да излезеш вън? Тук е доста тесничко.
Тя хвърли бегъл поглед към стената.
— Прав си. Извинявай.
Харди отиде до нея и внимателно я вдигна за рамото. Франи се облегна на него.
— Да вървим — каза тя и се насили да се усмихне. — Ще се справя.