— Баща ви тук ли е днес?
— Не. Трябваше да отиде сутринта на погребение, а после той и Ника… — Тя млъкна. Ника. Не й се искаше да се съсредоточава върху Ника.
Мъжът се усмихна. Той имаше прекрасна, подкупваща усмивка.
— И аз присъствах на това погребение. Аз съм приятел на Ед Кокран. По-точно бях.
Подаде й визитна картичка, която сякаш беше протегната далеч от нея в ръката му, докато тя посегне да я вземе.
— Казвам се Дизмъс Харди, Линда — поясни той. — Очаквате ли баща ви да дойде по някое време днес?
— Никога не го очаквам.
Сгафи. Не искаше да каже това.
— Всъщност не го очаквам, за разлика отпреди.
— Отпреди какво?
— Отпреди Ника.
— Кога беше това, Линда?
Тя харесваше начина, по който той произнасяше името й. Наистина беше привлекателен, може би малко старичък. На трийсет и пет? Има хубав загар за човек, който живее в град. Сигурно работи продължително време на открито.
— Моля? — каза тя.
— Какво значи това „отпреди Ника“?
Линда махна замислено с ръка.
— Ника, точно така. Предполагам, че беше в края на миналото лято, а после, преди Коледа, се ожениха и оттогава всичко тръгна наопаки.
— Имате предвид бизнеса ли?
— Не, не, не. Нямам предвид бизнеса. То се отрази на бизнеса много по-късно. Говоря за отношенията ми с татко.
О, по дяволите, идеше й да се разплаче. Това беше единственото лошо въздействие на цигарата с марихуаната — разтърсваше душата ти до дъно. Спасението беше да се премине бързо на друга тема.
— Бизнесът — каза Линда — беше съвсем наред до случилото се с „Ла Ора“ през февруари.
Но за нейна изненада мъжът не прояви интерес към последните й думи.
— Какво се случи между вас и баща ви?
Изглежда, това най-много го интересуваше. Беше се настанил удобно във фотьойла, скръстил ръце на гърди, по-спокоен от нея. Всъщност, като го наблюдаваше, и тя се чувстваше по-добре.
— Извинете — рече тя, — понякога ставам прекалено емоционална.
Харди кимна.
— Защото преди Ника… Вижте, мама умря, когато бях десетгодишна — преди десет години, можете ли да повярвате — и бяхме неразделни с татко след смъртта на мама, като най-добри приятели. Постъпих на работа тук, когато той създаваше бизнеса, и вършехме всичко заедно, бяхме тясно свързани. Не че той нямаше приятелки. Нашите отношения бяха нормални. Нямаше в тях нищо странно. Но Ника бе различна.
Харди се наведе напред.
— Как така различна?
— Ами че така, знам ли; беше властна натура. А аз не можех да приема това. Виждали ли сте някога нея или татко?
— Мисля, че ги видях на погребението, но не бях сигурен дали са те.
— Хм, погледнете това.
Поведе го към офиса на баща си и неговото голямо бюро. Там беше поставена снимка — в сребърна рамка и по-голяма, отколкото беше необходимо.
— Ето, това е татко с Ника. Не мисля, че тя е чак толкова хубава.
Линда задържа поглед на снимката толкова продължително, колкото можеше да изтърпи, и този поглед бе изпълнен с ненавист към отскорошната й мащеха, навярно само с пет години по-възрастна от нея, макар че Ника никога нямаше да каже нещо по този въпрос. Снимката според Линда била добра, но същото не можело да се каже и за приликата. На нея Ника изглеждала по-красива, отколкото е всъщност. А тя всъщност изобщо не била красива.
Би могла да каже на мъжа, че е видял само външността й и от тази снимка не е в състояние да разбере колко е грозна тя под маската на външността си.
Той каза:
— Изобщо не бих я нарекъл хубавица.
Стоеше много близо, съвсем близо до нея. Излъчваше миризма на чистоплътен човек — леко загатнат аромат на одеколон за след бръснене, а може би и на лула. Но никакъв мирис на пот или на бензин, както повечето мъже, които тя срещаше.
— Те фактически не си принадлежат взаимно — каза Линда. Сети се, че още е без обувки. Обърна се с лице към мъжа, повдигна за миг брадичка, а сетне се качи на бащиното си бюро. — И как ви беше името?
— Дизмъс. Накратко — Диз.
— Аз пък съм малко „диз“ от „дизи“16 — каза тя и се изкиска.
— Тогава навярно ще е по-добре да седнете на стол. — Той неочаквано посегна и докосна лицето й, лек допир, от който тя цяла изтръпна. — Добре ли сте? — продължи той. — Искате ли вода?