Без да дочака отговора й, Дизмъс излезе и бързо се върна, налял вода от чешмата в чашата й за кафе. Сякаш знаеше безпогрешно кое къде се намира в сградата.
Линда беше готова да я прегърне и да направи всичко, което пожелае, но вместо това той отиде до кушетката и седна на края й. Тя засърба водата.
— Когато Ника и баща ви се ожениха, нещата се промениха, така ли?
Тя сведе поглед.
— Стана съвсем друг човек. Вече нямаше време за мен и за всеки друг, дори за бизнеса. Единственото, което правеше, бе да прекарва времето си с Ника — рече тя и стрелна с очи лика на мащехата си на снимката.
— И вие смятате, че това се отразило и на бизнеса? Мислех, че Ед се е помъчил да вкара бизнеса в релсите.
— О, Еди, Еди беше голяма работа! Съвсем не бива да разбирате от думите ми, че не е бил добър. Имам предвид в работата си. Беше почтен и истински приятен във всяко отношение. Никакви кавги с никого, разбирате ли? — Отново сръбна от водата. — Не мога да повярвам в това, което се говори: че се е самоубил.
Засега Харди подмина тази нейна реплика.
— Но е имало проблеми с бизнеса и те са възникнали по времето, когато Ед е бил мениджър, нали?
— Хм, и да, и не. То би се случило с всеки. Свързано е изцяло с онази история между „Ла Ора“ и „Ел Диа“.
— Споменахте за това преди. Какво означава то?
— Знаете за „Ел Диа“, нали?
Той поклати отрицателно глава.
— Е, това е друг вестник, подобен на „Ла Ора“, който желаеше да го разпространяваме. „Ла Ора“ беше нашият най-голям клиент, но после се отказа от нас, пое самостоятелно разпространението си. — Обгърна с поглед офиса на баща си. — А моментът беше неподходящ — твърде късно беше да се заемем с „Ел Диа“. Този вестник се беше обвързал с други разпространители. Старият Крус здравата ни метна. — В изблик на отчаяние Линда разтърси глава, заклати крака, както бе седнала на бюрото на баща си.
— Затова ли тук е толкова пусто?
Сега настъпи нейният шанс.
— Така е, бизнесът едва крета, а и днешното погребение на Ед също е причина за безлюдието. Няма никой освен нас двамата. Никой не е идвал и преди вас. — Завъртя кокетно очи, напери гърди предизвикателно. — Пък и вече е късно. Не очаквам никой да дойде до края на деня. Няма да има никакво значение дори ако заключа още отсега.
Той стана, а тя се хлъзна от бюрото с лек отскок.
— Е, вие бяхте много полезна, Линда. Благодаря.
Последва ново ръкостискане. И пак хладната му, суха, силна хватка. Линда задържа ръката му няколко секунди повече, отколкото бе необходимо, погледна в сивите му очи.
— Можехме да пийнем двамата. Има доста неща, за които да си поговорим. Или просто останете тук — повтори тя.
Лека целувка по бузката.
— Благодаря. Щях да приема с удоволствие — отговори той, — но в момента съм на работа и имам друг ангажимент. Може след време, окей?
— Да, чудесно.
Върна се на бюрото си.
— Почакайте мъничко — каза тя.
Нахвърли бързо името си и номера на телефона на лист от своя бележник и откъсна листа.
— В случай че си спомните нещо, за което бихте искали да запитате.
Харди си тръгна. Тя проследи как той прекосява празния паркинг, обгърнат от вълните на топлината на късния следобед. Качи се в колата си, обърна се назад да погледне към вратата и Линда му махна за сбогом, но той, изглежда, не видя това поради отражението върху стъклата.
Така или иначе, Харди не отвърна на поздрава й.
Линда завъртя дръжката на вратата, заключвайки я, върна се с леки стъпки до бюрото си и като седна, посегна към чантата си за пакетчето „Вирджиния Слимс“.
Линда е права, размисли се Харди. Не бих сметнал Ника за хубава жена. Все едно да наречеш Големия каньон или „Давид“ на Микеланджело хубав. Разбира се, той бе запомнил Ника от погребението, начина, по който тя го зяпаше. Сега поне знаеше името й — Ника Поук.
Откъде ли е дошла, запита се той, как онзи меланхоличен, с щръкнали уши Сам Поук е успял да я хване?
Затвори очи и се опита отново да си я представи. Тя беше висока, по-висока от мъжа си, може би пет фута и осем инча на ръст, с катраненочерни коси над класически енергичното й средиземноморско лице. Изумително лице. Леко разтворени устни, които тя постоянно ближеше.
Единствената причина Харди да успее да улови Франи, когато започна припадъка й, беше, че Ника стоеше точно зад Франи и той през всичкото време се насилваше да гледа навсякъде другаде, но не и към Ника. Франи беше в зрителното му поле. Беше просто късмет.