Като се върнаха в колата си, Джомети изглеждаше кисел.
— Какво те мъчи? — попита Грифин, но му беше съвсем ясно за какво се цупи колегата му.
— Този човек не се е самоубил.
— Не е ли, а?
— Знаете, че не е.
Грифин стовари юмрука си върху арматурното табло.
— Не ми казвай какво зная, Винс. Доста отдавна върша тази работа. — Усещаше, че Джомети го наблюдава. Пое дъх. Джомети включи запалването. — Обърни колата — продължи той, отпусна глава на облегалото на седалката и затвори очи. — Ще ти кажа нещо, Винс. Наистина недоумявам. Аз съм полицай на доказателствата. Даваш ми нещо, което да проследя, и аз тръгвам по нишката. Но в този случай до какво достигнахме? Разпитахме съпругата — първия заподозрян, ако се придържаме към известна логика. През въпросната вечер обаче тя си е била вкъщи и е разговаряла по телефона със свекървата си. Кой друг? Крус, човекът, който притежава паркинга и близката сграда? По същото време той е бил със своя приятел. Окей, може да не говори този последният истината, но не можем да отхвърлим алибито му — а също и на другия, нали?
Джомети кимна неохотно.
— Поук? Хитрата му жена? Няма начин. Покойният Кокран е бил тяхна звезда. Единствено от него е зависело дали бизнесът ще е успешен, дали ще продължи успешно. Загубил е борбата и го е понесъл тежко. Може този мотив да не е убедителен, но той е единственият приемлив за нас. Качил се е в колата си и е отишъл там потиснат. Започнал да пише бележка, разбрал, че е напразно, и спрял по средата. Взел отнякъде револвера и гръмнал веднъж, за да се увери, че оръжието е в изправност. Ужасно тъжна история, но мога да си представя точно как е станало, просто го виждам със собствените си очи. И други такива случаи съм виждал. Много пъти.
Грифин продължи да го убеждава.
— Виж — каза той, — имаме пет безспорни убийства, освен евентуално това последното. Може би навярно вече са съобщили и за друго този следобед или ще съобщят довечера. Колко време още искаш да похабим за случая Ед Кокран?
— Няма да е похабено, ако някой го е убил.
— Прав си. Но засега не сме достигнали до нищо, което да сочи в някаква посока. Като открием нещо, каквото и да е то, ще се заемем отново с този случай. Не го смятай за приключил — остава засега съмнителен. Но технически погледнато, не го зарязваме. Само временно го отлагаме поради липсата на доказателства. Виж, Винс, трябва този случай напълно да се изясни. Ти искаш да го определим за убийство, тогава изложи своите съображения. Дръж ги в бюрото си. Проверявай ги на всеки няколко месеца. И нека становището ти е непредубедено. Но ако нищо не изникне след три-четири дни на взиране… имам предвид абсолютно нищо… — Повдигна рамене.
— Крус отказа да те види днес?
— Бил много зает.
— Тогава сигурно те смята за ченге.
— Ейб, аз никога не се представям за полицейски служител. Това е наказателно престъпление. Напълно съм сигурен.
— Но той би могъл след първия ти разговор с него да стигне до заключение, че ти си от елита на полицаите в града. — И Глицки снизходително се почеса по белега, прорязващ устните му.
— Винаги ме е учудвало това, че хората могат да си въобразят какво ли не — каза Харди. — Предполагам, че той навярно си е помислил, че може на воля да развихри въображението си.
Телефонът на Глицки иззвъня. Беше пет часа следобед и Харди се настани удобно на стола, отпусна се. Беше се трепал целия ден, но не без полза. Дори отказът на Крус да се срещне с него, беше показателен.
Ейб обясняваше по телефона нещо за ъглите на раните, причинени от нож, за ръста на заподозрените. Харди слушаше с половин ухо. Тази материя бе съвсем реална, като проблема с Еди Кокран, който бе десняк.
Глицки затвори телефона. И сякаш не беше имало никакво прекъсване, веднага продължи:
— Но какво ще стане, когато Крус разбере, че не служиш в полицията?
— Защо му трябва това?
Глицки се опита тонът му да изглежда спокоен.
— Защото ти, Харди, знаеш, че само полицаите имат право да разпитват. Те не казват: „Извинете, тогава ще дойда утре“. Те посочват значката си и казват: „Вижте, аз също съм зает“.
— Никога не съм използвал този начин.
— Което не означава, че той не е правилен. — Инспекторът стана рязко от мястото си. — Искаш ли кафе?
Харди поклати глава, че не иска.
— Ако имаш бира, да.
Глицки бръкна в чекмеджето, под онова, в което държеше кафето и подхвърли на Харди една топла „Шлиц“ от шестнадесет унции17 в метална опаковка.