Харди стана и тръгна между масите, далеч от Джейн, докато достигна коридора, който водеше към тоалетните.
Трусът беше значителен, може би от пета или шеста степен, и продължи, докато Харди вървеше по коридора. Ресторантът притихна, всички бяха затаили дъх. Полилеите силно се люлееха и няколко чаши паднаха в дъното на бара. Харди спря под една греда, както гласи теорията, и зачака.
Люлеенето спря и след избухналия дружно нервен смях, салонът на ресторанта отново възвърна присъщата си атмосфера. Харди наблюдаваше как Джейн върви право към него.
След осем години тя изглеждаше невероятно същата. Сега на тридесет и четири години можеше да мине за двадесет и пет годишна. Лицето й нямаше нито една бръчка, сякаш беше бебешко, незасегнато от изтеклите години. За това има определена причина, реши Харди. Тя е липсата на чувство за вина.
Джейн все още не го беше забелязала, а той не можеше да откъсне поглед от нея. Висока, стройна, с лъчиста тъмна коса, която хвърляше отблясъци дори в здрачния салон на ресторанта. Вървеше с леко сведен поглед — изящна, невъзмутима. Лицето й не беше изгубило — той непрекъснато се връщаше на него — леко ориенталския си вид, макар че никой не знаеше откъде го е наследила. Новото бяха натежалите клепачи, а широките скули, устните — същинска розова пъпка — всичко това й придаваше вид на гейша. Беше както винаги елегантно облечена. Златни обици. Блуза от розова коприна, плисирана тъмносиня пола, ниски токове.
Приближила се на десет фута, тя най-сетне вдигна поглед и на лицето й изгря добре познатата на Харди бавна и прелестна усмивка, която напълно бе променила живота му. Джейн спря, погледна и остави изградената усмивка достатъчно бавно да му подейства. И тя наистина подейства. Той неволно отвърна на усмивката.
— Светът е малък — изрече той първите си думи към нея, откак напусна семейното им жилище.
Тя, разбира се, ще го целуне, ще го прегърне. Но без сантиментални излияния. Бавно и с наслада. Стара, стара и много скъпа приятелка.
— Изглеждаш чудесно — каза тя. — Как я караше през тези години? Как се чувстваш? С какво се занимаваш сега?
Той не се сдържа, разсмя се.
— Добре съм, Джейн. През цялото време се чувствах отлично.
Тя докосна ръката му, усмихна се в очите му.
— Не мога да повярвам, че те виждам.
Замълча и импулсивно го прегърна отново.
Паметта на чувствата го накара да си спомни защо му беше толкова трудно да прояви интерес, да се увлече по друга. Цялото му същество просто откликваше на нея. Това не беше светски навик. Просто я гледаше и се усмихваше. Животът му внезапно стана пълен и завършен, чувстваше се като побъркан от любов тийнейджър.
Но половин дузината и малко повече години в края на краищата не бяха отминали, без да оставят следа. Бяха се създали напълно нови синапси18 и предупредителните сигнали, които той чувстваше, че са станали част от природата му, звучаха неистово.
— С кого си тук?
Тя продължаваше да държи ръцете му — малко над лактите.
— С татко и с няколко приятели.
Татко. Съдията Анди Фаулър. Доайенът на съдиите от Сан Франциско, който бе осигурил за Дизмъс първото му интервю за Районната прокуратура, който беше по време на всичките му неприятности изненадващо сърдечен приятел.
Последва нейният добре познат на Харди хитър поглед.
— Защо искаш да знаеш?
Той си рече, че трябва да спре да се усмихва, по дяволите, но продължаваше да стои близо до нея, гледаше я в закачливите очи, дори сега долови полъха на парфюма й.
— Мисля, че ще е добре да пийнем нещо.
Тя кимна.
— С удоволствие. — И добави. — Стига да искаш.
Той се разсмя, повдигна рамене.
— Не зная дали искам, откровено казано.
Тя го целуна отново, припряно.
— Ще ида да се изпишкам и да настаня татко.
Пиеше „Абсолю“ с лед. Беше се отказала от цигарите. Каза си, че е излишно да проявява интерес към неговите несъществуващи любовни връзки.
— Вече не зная дали любовта е чувство, или отношение.
Тя се разсмя, проточила шия и вдигнала поглед.