— Съжалявам — каза той.
Грифин се обърна, за да огледа трупа.
— Всекиму се случва. Ще свикнеш.
Не, рече си той. Не казах истината. С това изобщо не се свиква. Можеш само да си наложиш да не реагираш по този начин. Пак стомахът ти ще се бунтува, пак ще ти се вие свят, пак главата ти ще отмалява и ще се чувстваш зле, но щом искаш да вършиш работата на полицай от Криминалния отдел, трябва да преместиш това чувство на друга плоскост.
Постарай се да насочиш вниманието си върху по-дребните неща, което ще ти помогне да се изолираш от цялостната картина, която поражда прилошаването. Или се отказваш напълно от този метод и се ограничаваш с петната засъхнала кръв — нещо, което полицаите от телевизионните филми вършат твърде добре. Или пък хвърляш бегъл поглед на трупа, казваш „Да, ясно“ и се съсредоточаваш върху задачата си по-късно, по време на обичайната разпивка.
Грифин знаеше всичко това. Сложи ръка на рамото на новия си колега и повтори:
— Ще свикнеш.
Трупът лежеше на хълбок, вече бе покрит с брезент. Джомети коленичи до него.
— Не се налага да го оглеждаш отново — каза Глицки.
— Смятам, че трябва.
— Той не се е променил. Хайде, стани. По-добре изследвай полароидите, за да свикнеш с това.
Джомети пое дълбоко дъх, замислен над проблема, и се изправи, без да повдига брезента.
— Защо е решил да постъпи така?
— Какво? — попита Глицки.
— Да се самоубие по този начин и на това място… Все едно никъде.
Намираха се на голям паркинг между две административни сгради в Чайна Бейсън. В средата бе паркирана кола, принадлежаща на Едуард Кокран, предполагаемия мъртвец, която щеше да бъде изтеглена на буксир от камион влекач до друг паркинг, в центъра на града. Грифин и Джомети бяха огледали и колата, но не откриха нищо необикновено в нея и около нея, освен че трупът се намираше доста далеч от колата.
— Защо смяташ, че се е самоубил? — запита Глицки, който не бе случайно старши на новака. Младокът имаше нужда от някой и друг урок по криминалистика.
Джомети повдигна рамене:
— Твърде очевидно е, не мислите ли? Бележката, която е оставил…
— Бележката? — изсумтя Глицки. Той не беше сигурен какво по-точно обяснява тази бележка, но да я смята като доказателство за самоубийство, значеше да я тълкува твърде произволно. Късче хартия на предната седалка в колата, на което пишеше: „Съжалявам, но се налага да…“. Нищо повече. Грифин не беше настроен да мъмри младия си колега, затова заговори спокойно, кротко: — Нищо не е очевидно, Винс. То трябва да се установи, нали? Вземи това, което изглежда очевидно и намери истината зад него. Най-изпипаните убийства по света изглеждат като нещо друго. Ако не беше така, ние щяхме да бъдем излишни.
Джомети въздъхна. Погледна часовника си.
— Карл, единайсет и половина е. Мъртвият стиска револвер в ръката си. Оставил е и бележка. Мисля, че има твърде малко неща за установяване.
— Да, трябва да установим, че ти се иска да се прибереш вкъщи, да гушнеш жена си и да се разнежиш с малкия си син.
Два запалени фара възвиха към паркинга, после други два. Навярно фотожурналисти. Ако беше наистина така, време бе Глицки и Джомети да си ходят, но Глицки искаше преди това да изкаже съображенията си.
— Винс, би ли взел револвера?
Джомети измина няколкото крачки до тяхната кола. Вратите на другата кола се отвориха и затвориха. Глицки погледна натам, но не можа да види нищо извън обсега на светлината.
Дръпна ципа на чантата си, отвори я, пъхна молив в цевта на револвера, доближавайки го до носа си.
— Окей, стреляно е с него — каза той.
— Знаехме това.
— Не го знаехме. Намерихме револвера до вкочанения труп и предположихме, че е така. Но не можем да бъдем сигурни, докато лабораторията не си каже думата. Обаче — и Глицки отново помириса цевта — мирише като след изстрел.
Джомети извъртя очи.
— Установяваме ли нещо сега? — попита той и вдигна поглед към звука на приближаващи се стъпки. — Хей, Ейб!
Глицки кимна на младежа.
— Това ли е оръжието? — попита той Грифин.
— Не, това е гадна неотровна змия. Какво търсиш тук?
— Искам да установя евентуалната самоличност на мъртвия.
— Да, ние също.
Глицки се извърна.
— Диз? — каза той.