Младият мъж тръгна по пътя на логиката: как би постъпил един интелектуален анархист, обзет при това от лека параноя, ако иска да използва хроноскопа и е убеден, че силните на деня преднамерено му пречат.
„Да речем, че аз бях на негово място“ — помисли си Фостър. „Какво щях да направя?“
— А може би хроноскопът изобщо не съществува? — каза тихо той.
Потърли се сепна. Обичайното му спокойствие се пропука. За миг физикът улови един мигновен поглед, който нямаше нищо общо със спокойствието.
Но историкът запази самообладание и каза:
— О, не, трябва да има хроноскоп.
— Защо мислите така? Да не би да сте го виждали? Виждали ли сте го? Може би това е обяснението за всичко. Може би те не се стараят съзнателно да държат хората настрана от хроноскопа, защото него просто го няма.
— Но Стербински все пак живя, нали? И той построи хроноскопа. Това поне е факт.
— Книгите твърдят така — отбеляза Фостър хладно.
— Слушай ме тогава — Потърли се пресегна и сграбчи ръкава на физика. — На мене ми трябва хроноскоп. Аз трябва да го имам. Недей да ми казваш, че той не съществува. Това, което ни предстои да направим, е да разберем достатъчно за неутрините, за да можем… — той се изправи рязко, без да се доизкаже.
Младият мъж издърпа ръкава си. Нямаше нужда да изслушва края на това изречение. Можеше и сам да го довърши:
— Да си построим свой хроноскоп? — добави той.
Потърли го изгледа кисело, сякаш не би предпочел да го каже направо. И все пак запита:
— А защо не?
— Защото това е изключено. Ако онова, което прочетох, е вярно, тогава трябва да знаете, че на Стербински са му били нужни двайсет години, за да построи своята машина, и средства в размер на няколко милиона. Смятате ли, че вие и аз можем да построим още една незаконно? Да предположим, че имаме време, макар и да не е така, да допуснем, че аз мога да науча достатъчно от книгите, в което се съмнявам, но откъде ще намерим пари и апаратура? За бога, та машината хроноскоп заема пететажна сграда!
— Значи няма да ми помогнеш?
— Ами ще ви кажа. Има един начин да изнамеря нещо…
— Какъв е той? — запита Потърли нетърпеливо.
— Няма значение. Не е толкова важно. Но може и да ми се удаде да разбера дали правителството умишлено не разрешава изследванията с хроноскоп. Възможно е да потвърдя подозренията ви или да докажа, че са неоснователни. Не зная кое от двете ще се окаже по-добро за вас, но мога да постигна най-много това. Възможностите ми са ограничени.
Потърли проследи с поглед младия мъж, докато той се отдалечи от къщата. Беше гневен на самия себе си. Защо се издаде така небрежно и позволи на младока да разбере, че всъщност хроноскопът му е необходим на самия него? Толкова необмислена постъпка.
Но откъде-накъде младият глупак трябваше да допуска, че хроноскопът може и изобщо да не съществува?
Той трябва да съществува. Трябва. Каква полза има да се твърди, че го няма?
А и защо да не е възможно да бъде построен втори? За петдесет години от времето на Стербински науката бе напреднала много. Имаха нужда всичко на всичко от информация.
Нека младокът събере повече данни. Нека да си мисли, че малкото познания са неговият таван. Когато човек поеме по пътя на бунтарството, отпадат всякакви ограничения. Ако момчето не бе подтиквано по този път от нещо вътре в самото него, още първите му стъпки щяха да се окажат достатъчно греховни, за да го тласнат да продължи. Потърли бе напълно сигурен, че Фостър няма да се поколебае да предприеме дори изнудване.
Историкът махна още веднъж за довиждане и огледа небето. Започваше да вали. Точно така! Ако е нужно и на шантаж ще се реши, но пак никой няма да може да го спре.
Фостър караше колата си през тъмните предградия на града и едва ли бе обърнал внимание на дъжда.
Наричаше се мислено глупак, но не можеше да остави нещата така. Трябваше да разбере. Проклинаше се заради необузданото си любопитство, но трябваше да разбере всичко.
Той обаче нямаше да стигне по-далече от чичо Ралф. Мислено младият мъж решително си обеща нещата да стигнат дотам. В такъв случай срещу него нямаше да има улики, никакви реални доказателства. Чичо Ралф щеше да запази дискретност.
Фостър изпитваше срам от чичо Ралф. Той не бе му споменал нищо за Потърли — отчасти от предпазливост и отчасти защото не му се искаше да види онази негова учудено повдигната вежда и неизбежната му полуусмивка. Писателите на научни трудове, макар и полезни, бяха все пак малко нещо извън границите на общоприетото, годни само за покровителствено презрение. Самият факт, че те като социална група печелеха повече пари, отколкото учените изследователи, само влошаваше нещата, както можеше да се разбере.