Бедата беше там, че той трябваше да разбере. Не можеше да остави нещата така, както си бяха сега. Той не можеше!
— Има ли нещо написано за неутриниката, чичо Ралф? Имам предвид ясен, изчистен текст. Съвсем елементарен.
Нимо се замисли, пухтейки често-често, от което пълните му бузи се издуваха още повече:
— Задаваш ми дяволски въпроси. Единственият текст, за който съм чувал, е на Стербински и на още някой. Никога не съм го виждал, но веднъж ми се мярна нещо за него. Беше нещо от рода на… Стербински и Ла Мар. Така беше.
— Онзи Стербински, който откри хроноскопа ли?
— Мисля, че да. Изглежда, книгата си е струвала.
— Тя издавана ли е скоро? Стербински умря преди трийсет години.
Нимо не отговори нищо, само сви рамене.
— Можеш ли да разбереш? — настояваше племенникът му.
Двамата се умълчаха за момент, чуваше се само скърцането от стола на Нимо, който размърда неспокойно огромното си туловище. Най-накрая писателят запита:
— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?
— Не мога. Ще ми помогнеш ли все пак, чичо Ралф? Ще ми дадеш ли копие от текста?
— Е, нали ти ме научи на всичко, което зная за псевдогравитацията. Би трябвало да съм ти благодарен. Знаеш ли какво… ще ти помогна при едно условие.
— Кое е то?
Лицето на по-стария мъж изведнъж доби много сериозно изражение:
— Че ще бъдеш внимателен, Джоунъс. Очевидно си престъпил рамките на позволеното, независимо с какво си се захванал. Не прахосвай кариерата си само защото те гложди любопитството за нещо, което не ти е възложено и не ти е работа. Ясно ли е?
Фостър кимна в знак на съгласие, но почти не го чуваше. Той мислеше трескаво.
Точно след една седмица Ралф Нимо премести пълното си тяло в двустайното жилище на Джоунъс Фостър в двора на института и прошепна с дрезгав глас:
— Намерих нещо.
— Какво? — физикът изгаряше от нетърпение.
— Копие от книгата на Стербински и Ла Мар — измъкна я той изпод широката си връхна дреха или по-скоро показа само едно нейно ъгълче.
Фостър веднага почти автоматично огледа вратата и прозорците, за да се увери, че са затворени и затъмнени добре, след което протегна ръка.
Кутията на касетата се бе олющила с годините и когато физикът я разчупи, филмовата лента се оказа избледняла и напукана.
— Това ли е всичко? — реагира той остро.
— Бъди благодарен, момчето ми, бъди благодарен! — Нимо седна със сумтене и посегна към джоба си, за да извади една ябълка.
— О, благодарен съм ти, но филмът е толкова стар.
— Късмет бе, че изобщо го намерих. Опитах се да взема копие от Конгресната библиотека. Невъзможно. Книгата е забранена.
— Тогава как се сдоби с тази?
— Откраднах я — писателят почти бе изхрупал вече ябълката. — От градската библиотека, „Ню Йорк Паблик“.
— Какво?
— Много лесно стана. Съвсем естествено се оказах до лавиците, така че прекрачих перилата около тях, когато наоколо нямаше никого, измъкнах я и си излязох с нея. Тия там са много доверчиви. Между другото те от години не са изпитвали липсата на книгата… Най-добре е обаче да не позволяваш на никого да я вижда у тебе, племеннико.
Фостър се вгледа втренчено във филма, сякаш той буквално би могъл да го опари.
Нимо заряза кочанчето на изхрупаната ябълка и посегна към втора:
— Странна работа, знаеш ли? През последните години не се е появявало нищо ново за цялата наука неутриника. Нито една монография, нито един доклад, студия, нито пък бележка за хода на работите в тази област. Нищичко от времето на хроноскопа.
Фостър не каза нищо, само разсеяно измънка нещо в отговор, за да покаже, че е съгласен.
Младият физик работеше по цели вечери в дома на Потърли. Неговата квартира в двора на института не му изглеждаше надеждна за целта. Вечерната работа в областта на неутриниката с времето започна да му се струва много по-истинска, отколкото неговата собствена. Понякога го обземаше безпокойство за темата му, но постепенно и то изчезна.
В началото работата му се състоеше преди всичко в изчитане и препрочитане на текста. По-късно започна да размишлява върху него (случваше се да го прави, докато лентата с някоя част от книгата се изнизваше, без той да забележи).
Понякога Потърли идваше да наблюдава как вървят нещата, да поседне с широко отворени, нетърпеливи очи, сякаш очакваше замислен процесите да се материализират и да станат видими с всичките им извивки и гънки. Намесваше се само в два случая: не позволяваше на Фостър да пуши и от време на време му се искаше да приказва.
Не можеше да става дума за разговор в никакъв случай. А по-скоро за приглушен монолог, чрез който, както изглежда, едва ли се надяваше да привлече вниманието на младия мъж върху себе си. По този начин той сякаш даваше воля на обзелото го задоволство.