Фостър изгледа миникомпютъра си с отвращение. Апаратчето работеше доста добре, но всяка операция трябваше да се контролира ръчно, а отговорите се появяваха кодирани. Ако сега можеше да използва компютъра на института… Но не, вече доста се размечта. И без това усещаше, че бие на очи, когато вечер излизаше от кабинета си с компютъра под мишница.
— Аз също никога не съм виждал хроноскопа, но ме обзема впечатлението, че вие имате видения и чувате гласове.
— И вие ли чувате гласове на разни хора?
— Може и така да се каже — отговори младият мъж, след което продължи без особена надежда, че ще бъде разбран. — Чуйте ме, госпожо Потърли, тази работа трябва да ви изглежда ужасно глупава. Осъзнавам, че не обичате да оставяте гостенин насаме, но наистина, госпожо Потърли, не бива да се чувствате задължена…
— Аз не се чувствам задължена. Просто си седя тук и чакам.
— Чакате ли? Какво очаквате?
— Аз ви слушах онази първата вечер — каза тя спокойно. — Когато за първи път си приказвахте с Арнолд. Аз слушах пред вратата.
— Така ли?
— Зная, че не биваше да го правя, но бях страшно притеснена за Арнолд. Имах предчувствието, че възнамерява да направи нещо нередно и исках да разбера какво е то. А после, когато чух… — жената замълча за миг, навеждайки се много близко над витрона и се вгледа в него.
— Какво точно чухте, госпожо Потърли?
— Че няма да построите хроноскоп.
— Е, да, разбира се.
— Помислих си, че е възможно да промените решението си.
Фостър я стрелна с поглед:
— Да не искате да кажете, че идвате тук с надеждата да построя хроноскоп, в очакване аз да построя хроноскоп?
— Надявам се да го направите, доктор Фостър. О, много се надявам да го построите.
И тогава сякаш изведнъж от лицето й се смъкна гъст воал, разкривайки ясно, ярко изразително всичките й черти: лицето й доби руменина, животът се върна в очите й, в гласа й зазвучаха нотки на някакво прииждащо вълнение.
— Няма ли да е чудесно да имаме хроноскоп? — прошепна тя. — За да могат хората от миналото да се съживят. Фараони, крале и обикновени хора. Надявам се да го построите, доктор Фостър. Наистина… живея с надежда…
После сякаш сама се сепна от бликащата енергия в собствените й думи и остави витронените плоскости да се изплъзнат от скута й. Изправи се и се спусна към стълбището на приземния етаж, проводена от изумения, тъжен поглед на Фостър, който я наблюдаваше как несръчно се опитва да избяга.
Тази картина се вряза дълбоко в нощното съзнание на физика, наруши съня му. Мислите за случилото се го вцепеняваха болезнено. Довеждаха го почти до умопомрачение.
Обосновките на Фостър за получаване на официално разрешение и субсидии за изследвания по собствена тема вървяха криво-ляво и най-накрая се оказа, че опират до Ралф Нимо. Племенникът почти бе загубил надежда в успеха. Понякога го връхлиташе вцепеняващата мисъл: „Те няма да бъдат одобрени.“
А ако не бъдат одобрени, ще стане скандал в катедрата и навярно няма да бъде преназначен на работа, край на академичната година.
Но явно не това го притесняваше най-много, а неутринът, неутринът и единствено неутринът. Неговата траектория се извиваше бясно и водеше младия учен с притаено дихание по неизвестни пътеки, по които дори Стербински и Ла Мар не са пристъпвали.
Обади се на Нимо:
— Чичо Ралф, имам нужда от няколко неща. Обаждам ти се извън територията на института.
На видеоекрана лицето на Нимо бе приветливо, но гласът му прозвуча рязко:
— Какво ти трябва, е въпрос на дълъг разговор. Аз си троша времето като грешен дявол, за да вържа смислено преназначаването ти. Ако ми се обаждаш за това…
Фостър тръсна глава нетърпеливо:
— Не то е причината за моето обаждане. Имам нужда от други неща — той надраска бързо нещо на лист хартия и го тикна пред погледа на чичо си.
— Хей, колко трикове мислиш, че мога да извъртя? — провикна се Нимо.
— Ти можеш да ги намериш, чичо. Знаеш, че можеш.
Нимо препрочете списъка, беззвучно помръдвайки пълните си устни, а изражението на лицето му се помрачи:
— И какво става като ги събереш всичките тия неща?
— Както винаги, ти ще имаш изключителните авторски права, каквото и да се получи — поклати глава племенникът. — Но, моля ти се, сега не ми задавай никакви въпроси.
— Знаеш, че не мога да правя чудеса.
— Направи само това. Трябва да го направиш. Ти си писател на научните трудове, а не изследовател. Не ти се налага да се съобразяваш с каквото и да било. Имаш приятели и връзки. Те могат да се престорят, че нищо не са забелязали, нали? И да си го изкарат от тебе при следващата публикация.