— Твоята искреност е трогателна, племеннико. Ще се постарая.
Нимо успя. Материалите и оборудването бяха докарани в една късна доба с частна кола. Нимо и Фостър ги вмъкнаха в дома на Потърли с помощта на няколко мърморещи работници, несвикнали с физическа работа.
Стопанинът остана на входа на сутерена след като Нимо си отиде.
— За какво са тези неща? — запита тихо той.
Фостър отметна падналите кичури от челото си, разтърка внимателно едната си навехната китка и каза:
— Искам да направя няколко прости експеримента.
— Наистина ли? — очите на историка светнаха от възбуда. Фостър имаше усещането, че е манипулиран. Сякаш някой го водеше по опасна магистрала, като го бе хванал здраво за носа, а той, макар и да осъзнаваше ясно каква гибел ги очаква в края на този път, все пак не спираше, обзет от силно желание и решимост да го извърви. И още по-лошо: усещаше, че хватката не е на някой друг, а негова собствена.
Потърли поде всичко, Потърли, който сега стоеше злорадо насреща му, но непреодолимият подтик си беше негов, на Фостър.
— Отсега нататък ще искам спокойствие, Потърли — каза физикът рязко. — Не мога да ви изтърпявам двамата с жена ви да тичате непрекъснато един през друг долу и да ми пречите.
А наум си рече: „Ако се засяга, нека да ме изрита. Нека да сложи край на това.“
Но с цялото си същество усещаше, че дори и да бъде пропъден оттук, вече нищо не може да спре работата му с неутрините.
До прогонване обаче не се стигна. Потърли не прояви никакви белези на обида. Мекотата в погледа му остана непроменена.
— Разбира се, доктор Фостър, разбира се — каза той. — Ще ви бъде осигурено пълно спокойствие, както желаете.
Младият мъж наблюдаваше как стопанинът на къщата се отдалечава. Докато той, оставен насаме, продължаваше да крачи по магистралата, изпитвайки перверзна радост от този факт и изпълнен с омраза към себе си заради обзелата го радост.
Тъй като прекарваше всичките си почивни дни в сутерена на Потърли, Фостър донесе там и походно легло.
През този период пристигна предизвестие, че получава официално разрешение и субсидии по собствената си тема (така, както бе скалъпена от Нимо). Лично завеждащият катедрата донесе решението и го поздрави.
Фостър му отправи сдържан поглед и измънка: „Добре. Радвам се.“ Но реакцията му бе така неубедителна, че онзи се намръщи и се извърна, без да каже нищо друго.
Младият физик повече не ангажира мислите си с тази тема. За него тя бе несъществен момент, който не заслужава никакво внимание. Той правеше планове за нещо наистина смислено — кулминационен тест още същата вечер.
Измина една вечер, втора, трета, а после — изтощен и почти обезумял от вълнение, Фостър повика Потърли.
Стопанинът слезе по стълбището и огледа направените в домашни условия приспособления. След което отбеляза с все така кадифения си глас:
— Сметките за електричество са доста големи. Не ме е грижа за разходите, но има вероятност градската управа да ме разпитва каква е причината. Може ли да се направи нещо?
Вечерта бе топла, но Потърли носеше поло и късо яке. Фостър, останал само по потник, вдигна замъглените си очи към него и каза колебливо:
— Няма да е за много дълго, доктор Потърли. Извиках ви долу, за да ви кажа нещо. Мога да построя хроноскоп. Малък, разбира се, но е възможно той да бъде построен.
Историкът се вкопчи в парапета. Тялото му омекна от слабост. Той едва успя да прошепне:
— Може ли да бъде построен тук?
— Да, тук в сутерена — отговори младият учен уморено.
— Мили боже. Вие казахте…
— Зная какво съм казал — изкрещя Фостър нервно. — Казах, че той не може да бъде построен. Но тогава не знаех нищо. Дори Стербински не е знаел нищо.
Потърли поклати недоверчиво глава:
— Сигурен ли сте? Да не грешите, доктор Фостър? Няма да го понеса, ако…
— Не греша, по дяволите. Сър, ако само теориите бяха достатъчни, щяхме да имаме машина за изследвания във времето още преди повече от сто години, когато частицата неутрино е била открита. Бедата е там, че първите изследователи са я възприемали единствено като мистериозна частичка без маса или траектория, която не би могла да бъде проследена. Работата се е заключавала само в изравняването на разчетите и спазването на закона за консервацията на енергията на масата.
Младият учен не бе сигурен, че Потърли разбира смисъла на казаното. Но не го беше еня. Сега просто му трябваше отдушник. Имаше нужда да избълва част от натрупаните си като под огромно налягане мисли… А му бе необходима и малко предистория, за да може да обясни останалото. Затова продължи: