Потърли седна и заговори подкупващо:
— Хайде да обсъдим тези неща, Фостър. Разбирам вашия идеализъм. Млад сте. Искате звезди да сваляте. Но не бива да се самоунищожавате, заявявайки фантастичните си представи за това какво трябва да представляват изследванията. Аз ви въвлякох в тази работа. Аз съм отговорен и горчиво се обвинявам. Действах чисто емоционално. Моят интерес към Картаген ме заслепи и превърна в глупак.
— Да не искате да кажете, че за два дни напълно сте се променили? — прекъсна го младият учен. — И сега Картаген е нищо за вас? Нищо е, че правителството потиска изследователската работа?
— Дори и дяволски твърдоглав човек като мене може да проумее нещо, Фостър. Моята жена ме научи на някои неща. Сега разбирам по какви причини правителството не разрешава опити в неутриниката. Преди два дни не знаех. И разбирайки, аз одобрявам решението им. Вие видяхте как реагира жена ми в нашето мазе при новината за хроноскопа. Преди време виждах в съзнанието си хроноскопа в полза на изследователските цели. Всичко, което тя можа да разбере за него, е личното удоволствие от възвръщането към собственото й минало, към мъртвото минало. Истинският изследовател, Фостър, представлява малцинство. Хора като моята жена надделяват над нас. Толерирането на хроноскопията за правителството би означавало миналото на всеки един да стане видимо. Служителите на правителството биха били подложени на изнудване и неправомерен натиск, защото кой на Земята има абсолютно чисто минало? В такъв случай да се състави правителство би било невъзможно.
Фостър облиза устните си:
— Може би. Може би правителството има известно право в своите собствени очи. Но тук става дума и за един важен принцип. Кой знае още какви други постижения са осуетени, след като учените са натирени да вървят по една тясна пътечка? Ако хроноскопът се превърне в ужас за малцината политици, това е цената, която трябва да бъде платена. Обществеността трябва да осъзнае, че науката трябва да е свободна. И няма по-драстичен начин за доказването на тази истина освен чрез публикуването на моето откритие — по един или друг начин, законно или незаконно.
Веждите на Потърли се бяха оросили от ситни капчици пот, но гласът му си оставаше непроменен:
— О, не само малцина политици, доктор Фостър. Не мислете така. Хроноскопът ще се окаже ужас и за мене. Тогава жена ми ще прекарва цялото си време с нашата мъртва дъщеря. Тя ще се откъсне още повече от реалността. Тя ще се побърка, изживявайки отново и отново едни и същи сцени. Терор ще е не само за мене. Такива като нея има много. Има и деца, решени да видят мъртвите си родители или собствената си младост. Ще имаме цял един свят, който живее в миналото. Всеобща лудост.
— Четенето на морал няма да попречи — отговори Фостър. — Откакто аз се помня, няма и едно откритие, чиято роля да не е изопачена доста находчиво от човешкия род. Този човешки род трябва да прояви също така находчивост и при предпазване от погрешното приложение на собствените си открития. Колкото до хроноскопа, на желаещите да се ровят в миналото той много скоро ще им втръсне. Те ще видят обичаните си родители да вършат неща, които ще охладят ентусиазма на всичките към него. Но това е несъществената част от проблема. Докато за мене той е въпрос на изключително важен принцип.
— Запазете принципите си — каза Потърли. — Не можете ли да разберете мъжете и жените така добре, както и принципа? Не разбирате ли, че моята жена ще живее благодарение на онзи огън, който умъртви нашето дете? Тя няма да може да се въздържи. Познавам я. Тя ще извърви всяка крачка — само и само да не допусне пожара. Тя ще го изживява отново и отново, всеки път с надеждата, че той няма да пламне. Колко пъти искате да бъде убита Лоръл? — гласът му зазвуча дрезгаво.
Изведнъж една мисъл осени съзнанието на Фостър:
— Какво всъщност се страхувате, че ще открие жена ви, доктор Потърли? Какво се случи във вечерта на пожара?
Историкът побърза да прикрие лицето си с две ръце, които потреперваха при всяко негово хлипане. Младият мъж се извърна и от неудобство се загледа през прозореца.
След малко Потърли заговори:
— Измина много време, откакто ми се е налагало да мисля за това. Керълайн я нямаше. Аз наглеждах детето. Отидох в стаята на Лоръл, за да видя дали не е изритала завивката си. Бях с цигара… Тогава пушех. Трябваше да я загася преди да я оставя в пепелника върху комода. Винаги съм внимавал. Детето беше добре. Върнах се във всекидневната и съм заспал пред видеото. Събудих се от задушаване, обкръжен от пламъци. Не зная как е започнал пожарът.