— Неетични ли?
— Точно това е думата, доктор Потърли.
— Моите изследвания ме принудиха да го направя — прошепна историкът екзалтирано.
— Трябва да се обърнете към Изследователската комисия. Ако те разрешат…
— Бях вече там, но не получих одобрение.
— Тогава очевидно трябва да се откажете. — Фостър знаеше, че думите му прозвучаха престорено добродетелни, но той нямаше да позволи на този мъж да го подтикне към интелектуална анархия. Кариерата му едва започваше, за да я подлага на глупави рискове.
Както изглежда, забележката му бе подействала на Потърли. И той съвсем неочаквано избухна, като взе да бълва скорострелен словесен поток за безотговорността.
Учените, заяви той, могат да бъдат свободни само ако могат свободно да следват своето собствено волно любопитство. Изследване, което е вкарано в предварително установен шаблон от сили, които дърпат конците на субсидиите, твърдеше той, се превръща в угодническо, робско изследване, то е потиснато. Никой човек според него няма правото да диктува интелектуалните интереси на друг човек.
Фостър слушаше всичко това с недоверие. Нито едно от твърденията не се оказа ново за него. Беше чувал състудентите си да говорят така, за да удивят своите професори, а и той самият един-два пъти се позабавлява по същия начин. Всеки, който се е занимавал с история на науката, знае, че много хора някога са мислили така.
Но на младия мъж му се стори странно, почти противоестествено, че един съвременен учен може да изповядва такива безсмислици. Никой не би защитил такъв вид управление на фабрика, при което се разрешава на всеки работник да прави каквото му се иска в момента, или начин на управление на кораб според случайните и несъвместими представи на всеки един член от екипажа. Съвсем естествено е да се смята, че във всеки случай трябва да съществува някаква централизирана наблюдателска агенция. Защо в една фабрика или на един кораб трябва да има целенасочена работа и порядък, а за научните изследвания те да не са задължителни?
Хората могат да кажат, че човешкият мозък е в известен смисъл качествено по-различен от кораба или от фабриката, но историята на интелектуалното развитие доказва точно обратното.
Когато науката е била млада и сложността на всичко или на по-голямата част от известните неща е била постижима за индивидуалния мозък, вероятно не е имало нужда от напътствия. Слепите лутания по неустановените пътища на невежеството са могли да доведат до чудесни случайни открития.
Но с натрупването на познания се е налагало все повече и повече данни да бъдат взети предвид, преди да бъдат организирани значимите пътувания в неизвестността. Човекът е трябвало да се специализира. За изследванията са били необходими ресурсите на работен кабинет, какъвто сам той не е могъл да събере, а след това и от инструменти, каквито той не е могъл да си позволи. Все повече и повече самотният изследовател е отстъпвал пред изследователския колектив и пред изследователската институция.
Средствата, необходими за изследванията, се разраствали все повече, тъй като и апаратурата е ставала все по-многобройна. Кой колеж сега е толкова малък, че да не се нуждае поне от един ядрен микрореактор и поне от един тристепенен компютър?
Още преди столетия самотните изследователи не са били в състояние да финансират изследванията си. Към 1940 г. единствено държавата, големите индустрии и големите университети или изследователските институти са могли да субсидират както подобава фундаменталните изследвания.
Към 1960 г. дори и най-големите университети са били напълно зависими от държавните субсидии, докато изследователските институти не са могли да съществуват без данъчни отстъпки и обществени дарения. Към 2000 г. индустриалните обединения са станали част от световната държава, а след тях — и финансирането на изследванията, вследствие на което тяхното управление естествено се е централизирало под ръководството на държавата.
Цялата тази система работеше без усилия и много добре. Всеки клон от науката отговаряше точно на нуждите на обществото, като редица сектори бяха координирани изрядно. Същественият напредък през последните петдесет години от столетието потвърждаваха достатъчно красноречиво факта, че науката не е изпаднала в стагнация.
Фостър се опита да изреди поне някои от тези неща, но припряният глас на Потърли го прекъсна пренебрежително:
— Вие повтаряте като папагал официалната пропагадна. А самият сте ярък пример на пълно противоречие с бюрократичните възгледи. Вярвате ли ми, че е така?