Тя се бе научила да улавя малките промени и сега в уж нормалната ситуация усети лека припряност в стъпките му. Достатъчна, за да подскаже на свикналия с еднообразните му действия поглед, че мъжът й е напрегнат.
— Нещо случило ли се е? — запита го тя.
— Ще имаме гост за вечеря вдругиден, Керълайн. Нали нямаш нищо против?
— Ами не. Познавам ли го?
— Не. Един млад университетски преподавател. Съвсем нов. Разговарях с него — Арнолд неочаквано се обърна към нея и хвана здраво лактите й, подържа ги миг-два, а после ги пусна смутен, сякаш се дезорганизира от това, че бе показал чувствата си. — За малко да го изпусна. Представи си. Ужасно, ужасно е как всички ние сме се превили под ярема, каква обич ни свързва с хомота.
Госпожа Потърли не бе сигурна, че разбира за какво става дума, но през последната година тя наблюдаваше мъжа си как постепенно бе станал по-непокорен, малко по малко неговите критики към правителството започнаха да звучат все по-дръзко.
— Нали не си разговарял с него безразсъдно?
— Какво разбираш под „безразсъдно“? Той ще прави изследване с неутрини за мене.
„Неутрини“ за госпожа Потърли бе четирисричкова безсмислица, но тя знаеше, че думата няма нищо общо с историята.
— Арнолд, не съм съгласна да го правиш — каза тя плахо. — Ще си загубиш работата. Това е…
— Това е интелектуална анархия, скъпи мой — прекъсна я той. — Ти искаш да ми кажеш тази фраза, нали? Много добре. Аз съм анархист. Ако правителството не ми разреши да разгърна изследванията си, аз сам ще се справя. И когато аз посоча кой е начинът за работа, другите ще ме последват. А ако не — нищо не се променя. От значение е единствено Картаген, а също и познанията на човека, не ти и аз.
— Но ти не познаваш този млад мъж. Ами ако той е агент на Комисията по изследванията?
— Не ми прилича на такъв и аз ще се възползвам от тази възможност — Арнолд сви дясната си ръка в юмрук и го отърка полека о лявата си длан. — Сега той е на моя страна. Сигурен съм. Не може да не е. Аз различавам интелектуалното любопитство в мъжките очи, лица, реакции, а това заболяване е фатално за един опитомен учен. Дори в сегашни дни е нужно време, за да го избиеш като с чук наяве, да го предизвикаш у някой мъж, а младите са толкова уязвими… Но защо пък трябва да се спираме пред каквото и да било? Защо да не си построим наш собствен хроноскоп и да пратим правителството на… — той изведнъж замлъкна, тръсна глава и се обърна.
— Надявам се всичко да е наред — каза госпожа Потърли, чувствайки безнадеждна увереност, че нищо няма да е както трябва, тя отсега се бе изплашила за професионалното положение на своя съпруг и за сигурността на старините им.
От двамата само госпожа Потърли усети бедата болезнено, сякаш тя вече ги бе сполетяла. При това, разбира се, страшна беда.
Джоунъс Фостър пристигна в отдалечената от института къща на семейство Потърли с почти половин час закъснение.
До вечерта преди самата среща той не бе сигурен, че ще отиде. Но в един момент разбра, че не би могъл да наруши добрия тон, като се откаже от вечерята само един час преди определеното време. Пък и любопитството го гризеше.
Вечерята се проточи. Фостър яде без охота. Госпожа Потърли бе разсеяна и, изглежда, се носеше в мислите си някъде много далече, откъдето се върна само веднъж, за да попита гостенина дали е женен и за да възкликне със съжаление, щом разбра, че не е женен. Доктор Потърли го запита безучастно за професионалния му път и кимна няколко пъти в знак, че уж слуша внимателно.
Вечерята течеше спокойно, безинтересно… по-скоро скучно… всъщност не се различаваше особено от всичко, което се случваше.
Фостър си помисли: „Та той изглежда толкова безобиден.“
Младият учен прекара последните два дни в подготовка по темата на доктор Потърли, но, разбира се, така, че да не бие на очи, почти тайно. Не се притесняваше кой знае колко дали ще го видят в Обществената научна библиотека. Естествено бе историята да се възприема като една от междинните дисциплини, а историческите трудове често се четяха от широк кръг хора и за развлечение, и за поука.
И все пак един физик не можеше да бъде причислен към „широкия кръг хора“. Само да видеха, че Фостър се е зачел в историческите писания и почти сигурно щяха да го сметнат за съмнителен и не след дълго завеждащият катедрата по физика щеше да се зачуди дали новият лектор е наистина „човек на място“.
Така че Фостър бе предпазлив. Сядаше на по-закътани места и навеждаше ниско главата си, когато от време на време се промъкваше в библиотеката и се измъкваше от нея.