Оказа се, че доктор Потърли е написал три книги и дузина статии за древните средиземноморски страни, като последните му статии (всичките в „Исторически преглед“) се отнасяха за до римския Картаген и издаваха благоразположението му към него.
Най-малкото написаното съответстваше на приказките, които му наговори Потърли, и заличи до известна степен подозренията на Фостър… И все пак той чувстваше, че щеше да е много по-мъдро и по-безопасно, ако бе осуетил плана на историка още в самото начало.
Ученият не би трябвало да е прекалено любопитен, помисли си младият физик, горчиво разочарован от самия себе си. Това е опасна черта.
След вечерята Потърли го поведе към кабинета си и рязко го вмъкна още от прага в кабинета си. Тук стените от горе до долу бяха покрити с книги.
Не само книги, запечатани на видеоматериали, разбира се, а безбройни книги, които бяха отпечатани на хартия. Той не бе си и помислял, че може да има още толкова много книги, годни за четене.
Фостър бе обезпокоен от този факт. Защо някой трябва да държи толкова много книги в дома си? Със сигурност всичките ги имаше в университетската библиотека или в най-лошия случай в библиотеката на Конгреса, ако някой пожелаеше да си направи труда да проверява микрофилмите.
Имаше нещо тайнствено в това да притежаваш собствена, домашна библиотека. Понамирисваше на интелектуална анархия. Но странно защо точно усещането за нея успокои младия физик. Той предпочиташе Потърли да е истински бунтар, отколкото прикрит агент-провокатор.
Сега вече времето започна да тече скорострелно и разговорът погълна вниманието на физика.
— Виждате ли — заговори Потърли с ясния си равен глас, — ставаше дума да се намери, ако е възможно, човек, който е използвал хроноскоп в работата си. Естествено аз не можех да попитам направо, след като не бях получил разрешение за изследвания.
— Да — каза Фостър сухо, малко учуден, че такова дребно съображение би могло да спре този човек.
— Използвах индиректни начини…
Наистина бе така. Фостър остана изумен от обемистите материали, чийто предмет представляваха незначителните спорни моменти от развитието на древната средиземноморска култура и които по някакъв начин успяваха да подчертаят отново и отново една и съща забележка: „Разбира се, тъй като никога не съм използвал хроноскоп…“ или „В очакване на одобрение относно моята молба за проучване с хроноскоп, което се оказва невъзможно до този момент…“
— Да знаете все пак, че тези допитвания съвсем не са напразни — отбеляза Потърли. — Всеки месец Институтът по хроноскопия издава една брошура, в която се отпечатват и бележки за древността, обусловени от наблюденията върху дадена епоха. Само една-две бележки. Онова, което ме впечатли в началото, беше тривиалността на повечето от бележките, от тях лъхаше скука. Защо подобни изследвания трябва да взимат връх над моята работа? Затова аз взех, че писах на хора, които по всяка вероятност щяха да правят проучвания по направленията, описани в брошурата. Както ви показах, те никога не са използвали хроноскопа. Хайде сега да се спрем на моите материали точка по точка.
На Фостър му се виеше свят от педантично събираните трудове и той искрено се учуди:
— Но защо? — запита най-накрая младият мъж.
— Не зная защо, но аз си имам теория. Хроноскопът бе изобретен от Стербински — както разбирате, толкова са ми познанията за съоръжението… за него имаше много публикации. Но след това правителството пое контрола върху него и реши да забрани по-нататъшните изследвания в тази област, също и използването на изобретението. Но тогава хората можеше да ги обземе любопитство защо машината не е използвана. Любопитството е страшен грях, доктор Фостър.
Така си е, съгласи се мислено физикът.
— Представете си в такъв случай резултата — продължи Потърли — от лицемерните заявления, че Хроноскопът е бил използван. Тогава той вече престава да бъде мистерия, а нещо обичайно. Тогава той вече не е подходящ обект за законните научни познания или не е привлекателен за нездравото любопитство.
— Но вие проявихте любопитство — подчерта Фостър.
Потърли изглеждаше малко нервен:
— Моят случай беше по-различен — отвърна ядосано той. — Аз имам задача, която непременно трябва да свърша, и няма да отстъпя пред нелепите им опити да ми попречат.
„Което е също вид параноя“ — помисли си физикът тъжно.
И все пак историкът бе постигнал нещо, независимо дали стремежът му можеше да се нарече параноичен или не. Фостър не можеше повече да отрича, че в областта на неутриниката се случва нещо странно.
Но към какво се стремеше Потърли? Това все още тревожеше младия мъж. Ако историкът нямаше намерение да подложи по такъв начин на изпитание моралните принципи на Фостър, какво всъщност искаше?