Пак бяха на малки имена, отбеляза Бош.
— Естествено, Джак, обаче трябва да затварям.
— Не, чакай.
Бренър го включи на изчакване и оттатък се разнесе музика. Хари погледна партньора си.
— Защо му каза, че сме… — започна по-младият детектив.
Бош вдигна показалец към устните си и Ферас млъкна.
— Задръж за момент.
Докато чакаше, изтече половин минута. От телефона се разнесе „Какъв прекрасен свят“, изпълнение на саксофон. Винаги беше обожавал частта за „тъмната свята нощ“.
Накрая светна зелено и Бош потегли по Сънсет. В този момент от телефона се чу гласът на Бренър.
— Хари? Извинявай, наистина беше от Вашингтон. Както можеш да си представиш, яко са ни нагънали.
Детективът реши да свали картите.
— Какво ново при теб?
— Не е много. От Вътрешна сигурност пращат хеликоптери с оборудване, което може да открива радиационни следи. Ще започнат от площадката и ще се опитат да прихванат следите, които са характерни за цезия. Всъщност обаче той трябва да бъде изваден от прасето, за да получат сигнал. Междувременно организираме брифинга, за да сме сигурни, че всички са наясно с положението.
— Само това ли успя да постигне прословутото ви Бюро?
— Е, още се организираме. Нали ти казах какво ще се получи. Абревиатурна каша.
— Да, каза, че ще настъпи пълен хаос. Феберейците много ви бива за това.
— Не, не съм убеден, че съм се изразил така. Но винаги има период на подготовка. Мисля, че след брифинга с пълна пара ще се заемем с проблема.
Сега вече Бош беше сигурен, че нещо се е променило. Реакцията на Бренър показваше, че или разговорът се подслушва, или не е сам и могат да го чуят.
— До брифинга остават още няколко часа — продължи агентът. — Какъв е следващият ти ход, Хари?
Бош се поколеба, ала не задълго.
— Следващият ми ход е да се върна в къщата, за да разговарям отново с госпожа Кент. Имам някои допълнителни въпроси. После ще идем в южната кула на „Сидърс“4. Там е офисът на Кент — трябва да направим оглед и да поприказваме с партньора му.
Не получи отговор. Приближаваше се до „Денис“ на Сънсет. Отби на паркинга и спря. През прозорците виждаше, че денонощният ресторант е почти празен.
— Чуваш ли ме, Джак?
— Хмм, да, Хари, чувам те. Трябва да ти кажа, че сигурно не се налага. Имам предвид пак да ходиш в къщата и после в офиса на Кент.
Бош поклати глава. „Знаех си“.
— Вече сте ме изпреварили, така ли?
— Не бях аз. Така или иначе, според онова, което научих, офисът е бил чист и в момента партньорът на Кент е тук, разпитват го. Доведохме и госпожа Кент, нещо като предпазна мярка. Все още разговарят и с нея.
— Не си бил ти, а? Тогава кой, Рейчъл ли?
— Нямам намерение да го обсъждам, Хари.
Бош угаси двигателя и се замисли как да отговори.
— Е, тогава с партньора ми навярно би трябвало да дойдем в Тактическото — каза накрая. — Това все още е разследване на убийство. И доколкото съм осведомен, аз все още го ръководя. Оттатък последва дълго мълчание.
— Виж, детектив, случаят придобива по-големи мащаби — накрая отвърна Бренър. — И вие сте поканени на брифинга. Ти и партньорът ти. Тогава ще чуете какво е казал господин Келбър и още някои неща. Ако дотогава остане при нас, ще направя всичко възможно да разговаряте с него. Както и с госпожа Кент. Но да сме наясно, убийството не е най-важното. Не е най-важното да открием кой е убил Стенли Кент. Най-важното е да открием цезия, а вече изоставаме почти с десет часа.
— Имам предчувствието, че ако открием убиеца, ще стигнем и до цезия.
— Възможно е — въздъхна федералният агент. — Но нашият опит показва, че тези материали се пренасят изключително бързо. От ръка на ръка. По тая причина инерцията на следствието до голяма степен намалява. В момента правим тъкмо това. Набираме инерция. Не искаме нещо да ни забави.
— И това нещо са местните селяндури.
— Знаеш какво имам предвид.
— Естествено. Ще се видим в десет, агент Бренър.
Бош затвори и слезе от колата. Докато вървяха към входа на ресторанта, Ферас го обсипа с въпроси.
— Защо го излъга за хлапето? Какво става? Защо сме тук?
Хари успокоително вдигна ръце.
— Потрай, Игнасио. Просто потрай. Чакай да седнем, да пием по кафе и да хапнем нещо, тогава ще ти обясня какво става.
Можеха да си изберат почти всяко място в „Денис“. Бош се насочи към едно сепаре в ъгъла, откъдето имаха пряка видимост към входа. Сервитьорката цъфна веднага. Беше стара пушка, със стоманеносива коса, стегната на кок. Работата в холивудския „Денис“ беше изличила живота от очите й.
— Отдавна не съм те виждала, Хари.