— Очаквам го с нетърпение.
И затвори вратата. Ферас изглеждаше покрусен, все едно бяха закопчали него.
— Я по-бодро — рече Хари.
Докато сядаше зад волана, си представи как агентът от ФБР пълзи с хубавия си костюм по пода на хола, за да се добере до ключовете.
И се усмихна.
12.
Ферас мълчеше. Бош знаеше, че младият детектив си мисли за опасността, заплашваща обещаващата му кариера заради действията на стария му и безразсъден партньор. Опита се да го извади от това настроение.
— Е, само си изгубихме времето. Нищо не намерих. Ти какво откри в кабинета?
— Нищо особено. Нали видя, компютъра го нямаше.
Говореше сърдито.
— Ами в бюрото?
— Беше почти празно. В едното чекмедже имаше потвърждения за подадени данъчни декларации и тем подобни. В другото намерих документи за акционерно дружество. Къщата, инвестиции в имот в Лагуна, застрахователни полици и всякакви такива неща са обединени в тръст. Там бяха и паспортите им.
— Ясно. Колко е спечелил Кент миналата година?
— Четвърт милион чисто. Освен това е собственик на петдесет и един процента от фирмата.
— Жена му има ли някакви доходи?
— Не. Тя не работи.
Бош замълча, обмисляше казаното. Когато се спуснаха от хълмовете, реши да не излизат на магистралата. Вместо това потегли по Кауенга до Франклин и зави на изток. Ферас зяпаше през десния прозорец, но скоро забеляза, че са отбили.
— Не отиваме ли в центъра?
— Първо ще минем през Лос Фелис.
— Какво ще търсим в Лос Фелис?
— „Донът Хоул“ на Върмонт.
— Ядохме само преди час.
Бош си погледна часовника. Наближаваше осем. Надяваше се, че още не е късно.
— Не отивам там заради донътите.
Ферас изпсува и поклати глава.
— С Шефа ли искаш да приказваш? Майтапиш ли се?
— Освен ако вече не съм го изпуснал. Ако това те смущава, можеш да останеш в колата.
— Прескачаш има-няма пет звена във веригата, нали знаеш. Лейтенант Гандъл ще ни съдере задниците.
— Ще съдере моя задник. Ти остани в колата. Все едно изобщо не си бил с мен.
— Само дето каквото направи единият партньор, вината за това винаги наполовина носи другият. Наясно си. Така става. Затова им викат „партньори“, Хари.
— Виж, аз ще се погрижа. Няма време да минаваме по каналния ред. Шефът трябва да знае какво е положението и аз ще му го обясня. Накрая може дори да ни благодари за предупреждението.
— Да бе, ама лейтенант Гандъл няма да ни благодари.
— После ще се оправя и с него.
Изминаха в мълчание останалата част от пътя.
Лосанджелиското полицейско управление имаше една от най-консервативните бюрократични системи на света, оцеляла повече от век: в него рядко търсеха нови идеи, решения и ръководители. Преди няколко години, когато градският съвет реши, че след дългогодишни скандали и обществени вълнения ЛАПУ има нужда от външно ръководство, едва за втори път в дългата му история постът началник на полицията не беше зает чрез повишение на негов служител. В резултат на това външният човек, когото поставиха начело на парада, се наблюдаваше с огромно любопитство и още по-огромен скептицизъм. Неговите действия и навици се документираха и всички данни се разпространяваха по неофициалната полицейска мрежа, която свързваше десетте хиляди полицейски служители като кръвоносни съдове в здраво стиснат юмрук. Сведенията се разнасяха на съвещания и в съблекалните, чрез есемеси до и от компютрите на патрулките, чрез имейли и телефонни разговори, в ченгеджийски барове и на събирания около скарата в нечий заден двор. Това означаваше, че всички патрулни полицаи знаят коя холивудска премиера е гледал предишната вечер новият началник. Полицаите от отдела за борба с порока знаеха къде си глади парадните униформи, а ченгетата от сектор „Уличен бандитизъм“ бяха наясно в кой супермаркет пазарува жена му.
Означаваше също, че детектив Хари Бош и неговият партньор Игнасио Ферас знаят къде се отбива всяка сутрин на кафе началникът на път за Паркър Сентър.
В 08:00 Бош спря на паркинга пред „Донът Хоул“, ала не забеляза необозначения автомобил на началника. Заведението се намираше в равнината под кварталите по хълмовете на Лос Фелис. Хари угаси мотора и се обърна към партньора си.
— Тук ли оставаш?
Ферас се беше вторачил право напред през стъклото. Кимна, без да го поглежда.
— Както искаш — рече Бош.
— Виж, Хари, не се обиждай, ама така няма да се получи. На теб не ти трябва партньор. Трябва ти момче за всичко, което никога да не оспорва действията ти. Мисля да поговоря с лейтенанта да ме прехвърли при някой друг.
Бош го погледна, премисли и отвърна: