— Е, щом първо сте се заели с местопрестъплението, някой потърси ли около тялото стъпки, преди да пуснеш там колегите?
Не успя да скрие раздразнението в гласа си.
— Виж, Хари — тросна му се Едгар, видимо подразнен от раздразнението на бившия си партньор. — На тая площадка всеки ден се мотаят минимум по двеста души. Ако ще си губим времето, може да търсим стъпки чак до Коледа. Не смятам, че можем да си го позволим. Имаме труп на обществено място и трябваше да се захванем с него. Отгоре на всичко прилича на поръчково убийство. Това значи, че обувките, оръжието, колата — отдавна не е останало нищо.
Бош кимна. Искаше да прекрати спора и да продължи със следствието.
— Добре — рече безизразно. — В такъв случай можеш да си тръгваш.
Едгар също кимна и на по-възрастния детектив му се стори, че колегата му се е засрамил.
— Както казах, Хари, не очаквах да дойдеш ти. Което означаваше, че не си е дал зор, защото е очаквал някой друг от „Грабежи и убийства“.
— Естествено — каза Бош. — Разбирам.
След като Джери си замина, Хари се върна при колата си и извади фенера от багажника. Отиде при поршето, сложи си ръкавици и отвори предната лява врата. Наведе се в купето и го огледа. На предната дясна седалка лежеше куфарче. Не беше заключено и Хари вдигна капака. Вътре имаше няколко папки, калкулатор, бележници, химикалки и документи. Затвори го и го остави на мястото му. Положението му предполагаше, че убитият най-вероятно е пристигнал на площадката сам. И тук се беше срещнал с убиеца си. Не го бе довел със себе си. Това можеше да е от значение.
После отвори жабката. На пода се изсипаха още няколко баджа като онзи, който бяха намерили в жертвата. Вдигна ги един по един и установи, че са издадени от различни местни болници. Всички обаче бяха с една и съща снимка и име. Стенли Кент, мъжът (предполагаше детективът), който лежеше мъртъв на площадката.
Забеляза, че на гърба на някои баджове има ръкописни бележки, и внимателно ги проучи. Повечето бяха цифри, вероятно комбинации за ключалки.
Продължи да рови в жабката и намери още няколко баджа и магнитни карти-ключове. Доколкото можеше да прецени, убитият, ако наистина беше Стенли Кент, имаше достъп до почти всички болници в окръг Лос Анджелис. Освен това знаеше комбинациите на ключалките в почти всяка от тях. За миг обмисли възможността баджовете и картите да са фалшификати, използвани от жертвата за някаква болнична машинация.
Върна всичко на мястото му и затвори жабката. Провери под и между седалките, но не откри нищо интересно. Излезе от колата и отиде при отворения багажник.
Той се оказа малък и празен. Ала на лъча на фенерчето Бош различи върху килимчето на дъното четири вдлъбнатини. Отпечатъците очевидно бяха останали от нещо квадратно и тежко с четири крачета или колелца. Тъй като бяха заварили багажника отворен, най-вероятно нещото беше извадено по време на убийството или още по-вероятно — след него.
— Детектив?
Бош се обърна. Беше дежурният, който беше записал името и служебния му номер при жълтата лента, ограждаща местопрестъплението.
— Какво има?
— Дойде една агентка от ФБР. Иска да влезе в оградения участък.
— Къде е?
Полицаят го поведе към жълтата лента. Зад нея стоеше жена, изправена до отворената врата на автомобил. Беше сама и не се усмихваше. Бош я позна и сърцето му се разтупка.
— Здравей, Хари — каза жената.
— Здравей, Рейчъл.
2.
Близо два месеца не беше виждал специален агент Рейчъл Уолинг от Федералното бюро за разследване. И не беше минал и ден, без да мисли за нея. Никога не си бе представял обаче, че ще се срещнат — ако изобщо се срещнеха — посред нощ, при това на място, където е извършено убийство. Тя беше с дънки, риза и тъмносин блейзър. Тъмната й коса беше разчорлена, ала въпреки това изглеждаше прелестно. Явно я бяха повикали от къщи, също като него. Не се усмихваше и това му припомни колко зле бяха приключили нещата предишния път.
— Виж — рече той, — знам, че напоследък те пренебрегвам, ама нямаше нужда чак да ме проследяваш на местопрестъпление само за да…
— Сега не е време за шеги — прекъсна го Рейчъл.
— Ако това тук е каквото си мисля.
За последен път се бяха виждали по делото Ехо Парк. Тогава тя работеше в секретен отдел на ФБР, наречен „Тактическо разузнаване“. Така и не му обясни точно с какво се занимават, а и Бош не настоя, тъй като това нямаше значение за следствието. Потърси я заради предишната й работа като специалист по психопрофили на престъпници — и заради някогашните им лични отношения. Делото Ехо Парк се обърка, както и вероятността за подновяване на връзката им. Като я гледаше сега, той откриваше в нея само хладен професионализъм и имаше предчувствието, че най-после ще узнае какво всъщност представлява отдел „Тактическо разузнаване“.