— И какво е според теб? — попита Хари.
— Ще ти кажа, когато мога. Ще ме пуснеш ли да видя местопрестъплението?
Бош неохотно повдигна жълтата лента и отговори на официалното й държане с обичайния си сарказъм:
— Заповядайте, агент Уолинг. Чувствайте се като у дома си.
Тя се вмъкна отдолу и спря: поне признаваше правото му да я заведе на местопрестъплението.
— Всъщност бих могла да ти помогна в следствието — каза тихо. — Ако видя трупа, навярно ще мога официално да разпозная жертвата.
И кимна към папката, която носеше.
— Тогава насам, моля — каза Бош.
Заведе я на площадката. Стерилната флуоресцентна светлина на прожекторите обливаше трупа. Мъртвият лежеше върху кафеникавата пръст на метър и половина от ръба на урвата. Лунните лъчи се отразяваха във водохранилището долу. Оттатък язовира се простираше градът — килим от милиони светлинки, които блещукаха в хладната нощ като плаващи сънища.
Хари протегна ръка, за да спре Уолинг извън светлия кръг. Патолозите бяха преобърнали жертвата и сега тя лежеше по гръб. По лицето и челото на мъжа тъмнееха охлузвания, ала детективът позна човека от снимките на баджовете в жабката. Стенли Кент. Ризата му беше разкопчана и разкриваше обезкосмената, мъртвешки бяла кожа на гърдите му. Отстрани на тялото му имаше разрез, през който съдебният лекар беше вкарал термометър в черния му дроб.
— Добър вечер, Хари — поздрави го патологът Джо Фелтън. — По-точно, добрутро. Коя е приятелката ти? Мислех, че си партнираш с Иги Ферас.
— Правилно мислиш — потвърди Бош. — Това е специален агент Уолинг от отдел „Тактическо разузнаване“, ФБР.
— „Тактическо разузнаване“ ли? Какво ли не измислят!
— Според мен се занимават с контраразузнаване или нещо от тоя род. Нали знаеш: не питай, не говори, такива работи. Казва, че можела да удостовери самоличността на жертвата.
Уолинг го стрелна с поглед: предупреждаваше го да не се държи инфантилно.
— Можели да се приближим, докторе? — попита Бош.
— Разбира се, Хари. Почти приключваме. Бош понечи да пристъпи напред, ала Уолинг го изпревари и без колебание застана до трупа. Отвори папката и извади цветна снимка във фас формат 20X25 сантиметра. Наведе се и я доближи до лицето на жертвата. Хари се наведе, за да направи сравнението сам.
— Той е — заключи Рейчъл. — Стенли Кент.
Бош кимна и й подаде ръка, за да й помогне да прекрачи тялото. Тя не му обърна внимание и го направи без негова помощ. Хари погледна Фелтън, който клечеше до убития, и попита:
— Е, докторе, ще ни опишеш ли ситуацията?
И се наведе от другата страна на трупа, за да го проучи по-отблизо.
— Човекът е бил доведен тук или е дошъл сам по някаква причина и са го принудили да застане на колене.
Патоанатомът посочи панталона на жертвата. На коленете му имаше оранжевокафеникави петна.
— После някой го е прострелял два пъти в тила и той е паднал по очи. Лицевите травми, които виждате, са получени при падането му на земята. Вече е бил мъртъв.
Хари кимна.
— Няма изходни рани — продължи Фелтън. — Оръжието сигурно е малко, вероятно двайсет и втори калибър, с рикошетен ефект в черепа. Адски ефикасно.
И в този момент Хари разбра, че лейтенантът се бе изразил образно, в смисъл, че някой бил пръснал мозъка на жертвата и бил загрозил хубавата гледка от площадката. В бъдеще трябваше да има предвид склонността на Гандъл към хиперболите.
— Час на смъртта? — попита Бош.
— Ако се съди по температурата на черния дроб, преди четири-пет часа — отвърна патологът. — Към осем вечерта, плюс-минус.
Това заключение малко притесни Бош. В осем вече беше тъмно и всички любители на залезите сигурно отдавна си бяха отишли. Ала двата гърмежа бяха отекнали и не можеше да не са ги чули в къщите по околните склонове. И все пак никой не се беше обадил в полицията, поради което патрулните бяха открили трупа чак след три часа.
— Знам какво си мислиш — рече Фелтън. — Гърмежите. Има вероятно обяснение. Момчета, дайте да го върнем в изходно положение.
Хари се изправи и се отдръпна, а съдебният лекар и един от помощниците му преобърнаха трупа.
Бош погледна Уолинг и очите им за миг се срещнаха, после тя отново насочи поглед към жертвата.
След като преобърнаха тялото, се видяха входните рани на тила. Черната коса на Кент беше сплъстена от кръв. По гърба на бялата му риза имаше кафеникави пръски, които моментално привлякоха вниманието на Бош. Беше присъствал на толкова много местопрестъпления, че не им помнеше броя. Тези пръски не бяха от кръв.