— Виждал ли си Максуел? — попита Бош.
— Кой?
— Агент Максуел. Оня, дето сутринта му турихме белезниците в дома на семейство Кент.
— Не, не съм виждал никой. Какво…
— Неговата кола е — каза Рейчъл.
— Игнасио, това е агент Уолинг.
— Викай ми Иги.
— Рейчъл.
Ръкуваха се.
— Добре, значи трябва да е горе — каза Хари. — Колко стълбища има?
— Три — отвърна агентката. — Той обаче сто на сто се е качил по ей това, то е най-близо.
И посочи двукрила стоманена врата на ъгъла на сградата. Бош тръгна да провери дали е заключена. Другите двама го последваха.
— Какво става? — попита младият детектив.
— Максуел е убиецът — каза Бош. — В момента е горе…
— Какво?!
Хари беше стигнал до вратата. Нямаше външна брава. Обърна се към Ферас.
— Виж, нямаме време. Довери ми се. Максуел е нашият човек и сега е в сградата, за да очисти Алиша Кент. Ние…
— Какво прави тя тук?
— ФБР държи офис в сградата. Тя е тук. Край на въпросите, просто слушай. Ние с агент Уолинг ще се качим с асансьора. Искам да пазиш тук при вратата. Ако Максуел се появи, обезвреди го. Разбра ли ме? Обезвреди го.
— Ясно.
— Добре. Повикай подкрепление. Ние се качваме.
Бош вдигна ръка и го потупа по бузата.
— И бъди нащрек.
Оставиха Ферас и тръгнаха към главния вход. В малкото фоайе имаше само един асансьор. Рейчъл пъхна магнитната си карта в слота, за да се качат на седмия етаж. Асансьорът потегли нагоре.
— Нещо ми подсказва, че никога няма да го наречеш Иги — обади се Уолинг.
Бош не обърна внимание на тази забележка — беше се сетил да я попита нещо.
— Тоя асансьор има ли звънец или някакъв сигнал, който прозвучава при достигане на етажа?
— Не си спом… Май има… да, има.
— Страхотно. Значи ще сме лесни мишени.
Извади пистолета от кобура си и вкара патрон в цевта. Уолинг последва примера му. Хари я бутна от едната страна на вратата, зае другата и вдигна оръжието си. Асансьорът най-после стигна на седмия и отвън се разнесе тих мелодичен тон. Вратата се плъзна настрани, като първо разкри детектива.
В коридора нямаше никого.
Рейчъл посочи наляво, където се намираха офисите на отдела. Бош приклекна в бойна поза и излезе, насочил напред пистолета си.
Нямаше жива душа.
Той тръгна. Уолинг го последва, движеше се от дясната му страна. Стигнаха до просторно помещение с два реда кабинки и три самостоятелни кабинета, незалепени за нито една от стените. Между кабинките имаше големи стелажи с електронна апаратура, а на всяко бюро бяха поставени по два компютърни екрана. Сякаш всички агенти бяха евакуирани едновременно, без предварително предупреждение.
Хари влезе навътре и през прозореца на един от затворените кабинети зърна мъж, седнал на стол, с отметната назад глава и отворени очи. Отдалече изглеждаше сякаш носи червен лигавник. Ала Бош знаеше, че това е кръв. Човекът беше прострелян в гърдите.
Той посочи с ръка и когато видя убития, Рейчъл ахна.
Вратата на кабинета беше открехната. Бош я бутна навътре; Уолинг го прикриваше отзад. Бош влезе и веднага видя Алиша Кент: седеше на пода с глава, облегната на стената.
Хари клекна до нея. Очите й бяха отворени, но мъртви. На пода между краката й имаше пистолет. Стената отзад беше опръскана с кръв и мозък.
Бош огледа стаята. Разбираше играта. Всичко беше нагласено така, че Алиша Кент все едно е измъкнала оръжието на агента от кобура му, застреляла го е, после е седнала на пода и се е самоубила. Нямаше предсмъртно писмо с обяснение, обаче Максуел максимално се беше възползвал от оскъдното време и наличните възможности.
Бош се обърна към Уолинг. Беше отпуснала пистолета и се бе втренчила в убития агент.
— Рейчъл — каза Хари. — Той трябва още да е тук, някъде из офиса.
Изправи се и тръгна към вратата на кабинета. Видя през прозореца движение зад стелажите с електронна техника. Закова се на място, вдигна оръжието си и се прицели в човека, който се промъкваше зад един от стелажите към врата с надпис „Изход“.
— Максуел! — извика Бош. — Стой!
Онзи рязко се завъртя, вдигна пистолета си и в момента, в който опря гръб във вратата, откри огън. Прозорецът се пръсна и върху детектива се посипаха стъкла. Хари също натисна спусъка и изстреля шест куршума в отвора на вратата, ала Максуел вече го нямаше.
— Рейчъл? — без да откъсва очи от вратата, изкрещя той. — Ранена ли си?
— Нищо ми няма.
Гласът й идваше иззад него и отдолу. Изстрелите я бяха накарали да залегне на пода.
— Къде се излиза през оная врата?