— Стига, Клиф — продължи Уолинг. — Не свършвай така.
— Няма друг начин.
Тялото на Максуел изведнъж се разтърси от дълбока кашлица. По устните му потече кръв.
— Господи, онова типче наистина ме улучи кофти — изпъшка агентът и пак се задави.
— Клиф! — умолително каза Рейчъл. — Позволи ми да дойда при теб. Искам да ти помогна.
— Не!
И откри огън по хладилната витрина. Куршумите пръснаха стъклата. Уолинг се хвърли на пода. Бош изскочи иззад прикритието си и изпъна ръце, стиснал оръжието си. Но не стреля, само наблюдаваше оръжието на Максуел. Ако той го насочеше към Рейчъл, щеше да го гръмне в главата.
Максуел отпусна пистолета в скута си и се захили. Кръвта се стичаше от двете ъгълчета на устата му и му придаваше вид на някакъв безумен клоун.
— Май… май току-що утрепах едно филе.
И отново се изсмя, но от това пак избухна в мъчителна кашлица. Когато се поуспокои, заговори:
— Искам само да кажа… че беше тя. Искаше смъртта му. Аз пък… аз пък исках нея. Нищо повече. Обаче тя не щеше по друг начин… и се съгласих. Затова… сега съм прокълнат.
Бош направи крачка напред. Смяташе, че Максуел още не го е забелязал. Направи още една крачка и агентът продължи:
— Съжалявам. Рейчъл? Кажи им, че съжалявам.
— Клиф — обади се Уолинг. — Ти сам можеш да им кажеш.
Максуел вдигна пистолета, опря дулото под брадичката си и без колебание дръпна спусъка. Главата му отскочи назад и по вратата на хладилника изригнаха кървави пръски. Оръжието падна на бетонния под между изпънатите му крака. Той потръпна и застина в същата поза като любовницата си, жената, която беше застрелял преди минути.
Рейчъл заобиколи витрината и застана до Бош. Двамата загледаха мъртвия агент. Уолинг мълчеше. Хари си погледна часовника. Наближаваше един. Беше разкрил случая отначало докрай за малко повече от дванайсет часа. Имаше петима мъртви, един ранен и един умиращ от радиационно облъчване.
После идваше самият той. Зачуди се дали, докато се изговорят всички приказки и се свърши всичко необходимо, и той ще се присъедини към този списък. Гърлото му гореше и гърдите му тежаха.
Погледна Рейчъл и видя, че по бузата й още се стича кръв. Май щеше да се наложи да я шият.
— Знаеш ли, ще те заведа в болницата, ако ти заведеш пък мен — предложи Бош.
Тя се обърна към него и се усмихна малко тъжно.
— Брой и Иги и сделката е уредена.
Хари я остави при Максуел и се върна до Кинотеатъра за един милион долара, за да се погрижи за партньора си. Отвсякъде прииждаха подкрепления, трупаха се тълпи. Бош реши да остави на патрулните да довършат работата.
Ферас седеше в колата си, отворил вратата и стъпил върху настилката на улицата. Беше се превил — явно много го болеше.
— Искаш ли вода? — попита го Бош. — Имам едно шише в багажника.
— Не искам. Ще ми се обаче вече да бяха пристигнали.
Наблизо се чу сирена на линейка.
— Какво стана, Хари?
И Бош се облегна на колата до него и му каза, че Максуел току-що се е самоубил.
— Адски кофти начин да си отидеш — отбеляза Ферас. — Приклещен като животно.
Бош само кимна. Докато чакаха, мислите му го понесоха по улиците и нагоре по склоновете към площадката, откъдето Стенли Кент за последен път бе видял града, ширнал се под него с вълшебно блещукащите си светлинки. Може би му се бяха сторили като очакващия го рай.
Ала Хари реши, че всъщност няма значение дали умираш, приклещен в ъгъла на месарница, или на площадка, от която съзираш райското сияние. Просто те няма — и краят не е съществената част. Всички потъваме в небитието, рече си той. Едни са по-близо до черната дупка, други по-далече. Едни виждат приближаването й, други изобщо не подозират, когато мъртвото вълнение ги подхване и завинаги ги засмуче в мрака.
Важното е да се бориш, каза си Бош. Да продължаваш да се мъчиш да плуваш. Да се съпротивляваш срещу мъртвото вълнение.
Линейката зави по Бродуей, заобиколи няколко спрели коли, удари спирачки на входа на локалното и изключи сирената. Хари помогна на партньора си да се изправи и двамата тръгнаха към санитарите.