Преместих очи от глезена си към ръката му, опряна на ръба на скалата, после вдигнах поглед към двете жени на брега. Стояха край една плетена кошница за пикник, говореха и се смееха, докато прибираха обратно остатъците от обяда си. Сега вече виждах ясно лицата им и установих, че изобщо не приличат на Рейна и Зара.
— Извинявай. Добре съм. — Пристъпих към него и скочих. Когато краката ми потънаха в пясъка, жените вече се бяха изгубили по пътеката, която водеше навътре към сушата.
— Ето един плаж само за нас, при това съвсем близо до кампуса — каза Саймън, докато вървяхме покрай водата. — Направо като изваден от реклама.
Взе ръката ми в своята. Оставих се да ме притегли към себе си. Останахме така, ръцете ми обвиваха кръста му, главата ми лежеше на гърдите му, той ме беше прегърнал през раменете, а брадичката му опираше темето ми. За първи път, откакто бяхме заедно преди две седмици, се чувствах щастлива и в безопасност.
— Говорих с Кейлъб тая сутрин — каза след няколко минути той.
Отдръпнах се, колкото да го погледна в очите.
— Как е той?
— Закотвил се е там и не помръдва. Сега има много работа на яхтеното пристанище, помага им да закрият сезона.
— Още не мога да разбера защо се върна там. Знам, че обича капитан Монти… Но човек би помислил, че ще е по-щастлив, ако остане по-навътре в сушата известно време.
— Според мен се чувства по-близо до нея, когато е до водата. Или пък върху леда, какъвто е случаят.
Не казах нищо. В това имаше смисъл — Кейлъб беше с Джъстин, когато тя скочи за последен път от скалите в разпенената вода — и въпреки това нещо ме бодна, когато го чух изречено гласно. Опознах Кейлъб от съвсем неподозирана страна, докато двамата със Саймън го издирвахме след злополуката, и после когато тримата се опитвахме да открием причината за серията удавяния по брега на Уинтър Харбър. Той беше добро момче — нямаше нищо общо с мързеливия кръшкач, за какъвто винаги го е мислела мама. Оказа се и че е обичал Джъстин — наистина я е обичал — и че тя е споделяла чувствата му. Затова тя едва ли би желала сега той да тлее от мъка по нея, вкопчен в общото им минало. Сигурно щеше да иска той да продължи напред.
И аз исках същото за Саймън. Поне себе си убеждавах, че е така.
— Той казва, че най-после е взело да се постопля. Вчера даже е било петнайсет и половина градуса — само малко по-студено от обичайните температури за това време на годината.
— Ами бурите?
— От седмици по небето не се е мяркало облаче.
Отпуснах се в ръцете му и опрях лице на гърдите му.
— Това вече звучи успокоително.
— Има обаче нещо друго.
Вперих поглед в накъдрения хоризонт с надеждата, че не е усетил как сърцето ми взе да препуска.
— Ванеса?
— Топенето.
Той се отдръпна, хвана ме за брадичката и повдигна лицето ми към своето.
— Ледът се задържа три месеца.
Кимнах.
— Дебел лед — от повърхността чак до самото дъно. Каквото и да е имало във водата, то отдавна е мъртво и така ще си остане и занапред.
Отчаяно исках да му повярвам, но вече се бяха случили толкова невероятни и необясними от научна гледна точка неща. Честите мимолетни бури, които връхлитаха само и единствено Уинтър Харбър. Приливът, който идваше и се оттегляше по четири пъти на час. Мъжете удавници, изхвърлени на брега, които изглеждаха толкова щастливи в смъртта, колкото едва ли са били някога приживе.
И жените. Жените, които дишаха солена вода, сякаш е кислород. Които предизвикваха бурите. Които омагьосваха мъжете, а после ги завличаха дълбоко под водата, докато дробовете им не експлодират и животът не ги напусне.
Жените като мен самата.
— Не трябваше да ти казвам.
Понечих да споря, но той продължи:
— Все още се лутам като с вързани очи. Отначало исках да те предпазя, да не ти казвам, за да не се притесняваш напразно… Но след това си дадох сметка, че не мога да го премълча. Ти заслужаваш да го знаеш. — Той замълча и нежно отмести един кичур от лицето ми. — Да не говорим, че ти… това… Дано постъпвам правилно. Знам, че невинаги ще е лесно, но независимо колко тежко става занапред, искам да споделяме един с друг. Всичко. Също както беше досега, както винаги е било.
Ето, сега беше подходящият момент. Идеалният случай да му кажа всичко, което заслужава да знае.
Вълните се разбиваха в брега. Пулсът ми бумтеше в ушите. Саймън ме гледаше угрижено и въпреки това беше щастлив, така щастлив…