Видях Саймън. Как се разхожда из двора на „Бейтс“, как ме държи в прегръдките си в каруцата. Как ме гледа в болничната стая; как се обръща да види дали вървя след него, докато скитаме из гората; как първо на мен предлага купата с пуканки, докато четиримата с Кейлъб и Джъстин гледаме филм преди години.
Видях Паркър, облегнат на гардеробчето ми в училище. Наведен над мен да превързва коляното ми на лятната естрада в парка. Да се хвърля през борда на яхтата. Да посяга към ръката ми.
Водата се развълнува и кипна, стенейки като океана, когато блъска брега след буря. Кануто се вдигна над пясъка и се понесе встрани, увлечено от бодната вихрушка. Аз го последвах. Силата беше толкова могъща, че изтръгна маската и бутилката от мен. Опитах се да й се противопоставя, но бях прекалено изтощена и тялото ми отказа да се подчини.
Докато зад мен не се появи някой. Притисна ме към себе си, обви грижовни ръце около кръста ми, около раменете ми. Едно лице се опря в моето и аз разпознах близките черти незабавно.
Бе дошъл за мен. Някак, сигурно с помощта на Шарлот и Пейдж, беше успял да ме открие в тази пералня от двайсет акра.
Тялото ми отново се изпълни с живот. Сложих длани върху раменете му, за да го насочвам. После се извих и поех направо, усещайки подводните течения с цялото си тяло, заслушана в тях, яхайки ги към брега, към виещите сирени, към червените и сини светлини, които проблясваха над водата.
Когато главата ми най-накрая разцепи повърхността, видях, че полицаите са в нашия заден двор. Заедно с Бети, Оливър и Кейлъб. Успях да се добера само до платформата за скокове на трийсетина метра от брега. Повдигнах отпуснатото тяло на Саймън върху подскачащата над водата метална стълбичка и го притиснах с моето. Устните ми, опрени във врата му, се стоплиха от лекия отслабващ пулс.
Останах така, докато пристигне помощ, броейки секундите между два удара на сърцето, също както някога ги броях между изтрещяването на две гръмотевици. През цялото време шепнех едни и същи думи отново и отново.
— Писано ни е да сме заедно… Писано ни е да сме заедно… Писано ни е да сме заедно…
Глава 28
— Точно в този момент Хавайският университет изглежда доста добър вариант.
Свалих надолу вестник „Глоуб“ и погледнах Пейдж, която седеше на градинския стол край мен. Тя разтри длани, после ги сви на шепи и започна да духа в тях.
— Какво ще кажеш — палми, топла тюркоазна вода…
— Аз пък си мислех, че искаш да стоиш колкото се може по-далече от водата.
Усмивката й угасна. Тя вдигна ципа на пухената си грейка, скръсти ръце и зарея поглед над езерото.
— Останали са ни само диетични дъвки без захар. Дали да не изтичам до магазина за още бонбони? Дечурлигата, дето обикалят и викат „Лакомство или пакост“ са бъбриви, а не ми се ще да ни излезе име на единствената къща без шоколад.
Някъде зад нас се разнесе оглушително и дълго дрънчене, сякаш чиниите от цял сервиз изпопадаха на пода, после гласът на мама взе да вика татко.
— Едва ли сега това има някакво значение — казах.
Тя се намръщи.
— Наистина ли ще я продадат?
Погледнах към езерото. Гладката му неподвижна повърхност отразяваше голите върхове на дърветата и сивото небе.
— Наистина се канят да опитат.
— Но не живеят ли тук…
— Открай време — довърших. — Да.
Тя се наклони към мен и снижи глас, сякаш не бяхме единствените, които седят навън в този студ.
— Нали майка ти знае? Не й ли обясни, че тоя път са си отишли завинаги и че случилото се от миналата седмица никога няма да се повтори?
— Обясних й. Но след като са я лъгали двайсет години, сигурно вече не знае на какво да вярва.
— Баща ти обаче не знае каква точно е била… е Шарлот?
— Не. Защото никога не е отнемала човешки живот; когато я види пак, тя ще изглежда с десетилетия по-възрастна от годините си. А за да е още по-сигурно, си боядисва косата и носи цветни лещи. — Погледът ми отново попадна на вестника. На първа страница беше публикувана снимка на мъж с шапка и фланелка на „Ред сокс“, който крещеше одобрително от трибуната на стадион „Фенуей парк“. Под снимката имаше заглавие, което бях препрочела стотици пъти през последните двайсет и четири часа: „Тялото на изчезналия служител от градската служба «Чистота» Джералд О’Мали, 43, е открито в Южен Бостън“.
Макар да го видях само веднъж, веднага го познах. Джералд О’Мали беше оня работник от „Чистота“, който ме заговори пред къщата на Вила… Пред къщата на Шарлот. По думите на Шарлот, след като съм си тръгнала онзи ден, те се върнали да съберат боклука от другата страна на улицата. Тя ги проследила, докато следвали обичайния си маршрут към брега, и тогава, както каза, направила онова, което трябвало да направи.