— Ще поплуваш ли с мен? — попитах.
Тогава той ме целуна. Беше дълга и сладка целувка, която почти ме накара да забравя, че това не трябва да се случва.
Почти.
Глава 4
Пол Карсънс. Чарлз Спинейкър. Арън Нюберг.
Четях имената, докато очите ми бягаха надолу по страницата покрай снимките на красиви мъже, които танцуват със съпругите си, прегръщат децата си, управляват лодките си. Погледът ми се задържаше на определени думи в текстовете към тях: „открити“, „причина за смъртта“, „задушаване“. „Уинтър Харбър Херълд“, единственият вестник на малкото градче, който обикновено служеше като пътеводител за туристите, подробно беше описал всичко в разширения си репортаж „Трагедии в открито море“, но сега продължаваше да допълва информацията в специална секция, където публикуваше снимки на жертвите и подробности за техните семейства. В продължение на седмици не бях посещавала уебсайта на вестника, но щом преди няколко дни разбрах за топенето на леда, вече редовно го проверявах при всеки удобен случай, щом успеех да се добера до компютър в училищната библиотека.
Засега добрата новина беше, че не са открити нови удавници. Лошата — времето се затопляше с всеки изминал ден. Ако се съди по слънцето, нарисувано на страницата с прогнозата, сега температурата в Уинтър Харбър беше седемнайсет градуса. Тя сигурно щеше да се понижи с идването на есента, но дотогава заливът вероятно напълно щеше да се е разтопил и едва ли би замръзнал отново. Допреди това лято изобщо не бе замръзвал, дори и в най-лютите зими.
Преди да стигна до статията за Джъстин, се върнах на главната страница на вестника. Водещата снимка беше от вчера и показваше двама души край залива. Единият караше кънки върху все още замръзнал участък; другият се цамбуркаше по средата на малко разтопено езерце.
Цялата разтреперана, излязох от интернет и се логнах в системата на „Хоторн“. След всяко влизане в сайта на „Херълд“ обикновено нямах желание да остана пред компютъра нито секунда повече, затова и не бях проверявала пощата си от няколко дни.
Прегледах новите имейли, прехвърляйки бегло обичайните съобщения за обедното меню през седмицата, прослушвания за театрални постановки и спортни тренировки. От всички нови съобщения само две бяха адресирани директно до мен.
Първото беше от миналата седмица.
До: Сандс, Ванеса
От: Мълиган, Катрин
Тема: Кандидатстване в колеж
„Скъпа Ванеса,
Поздравления! След като работи така усилено дълго врете, ти най-накрая стигна и до последната учебна година при нас. Следващите месеци са решаващи за по-нататъшното ти образование и ще те изправят пред много предизвикателства и вълнуващи възможности. Моята задача е да се срещна с всеки от завършващите ученици, за да обсъдя с него или с нея плановете за кандидатстване в колеж. Ето защо бих искала да се видя с теб през свободното ти врете в сряда, 25 септември, в 11:30 ч. Моля да потвърдиш уговорката за нашата среща, когато получиш този имейл.
На добър час!“
Препрочетох писмото, което очевидно беше разпратено до всички завършващи тази година. Единственото лично нещо в него, освен името ми, беше денят и часът на срещата.
Следващият имейл обаче беше адресиран единствено до мен. Беше изпратен рано тази сутрин.
До: Сандс, Ванеса
От: Мълиган, Катрин
Тема: Срещата днес
„Здравей, Ванеса!
Още не съм получила от теб потвърждение за днешната ни среща и бих искала да ти напомня, че очаквам да се видим в тоя кабинет в 11:30 ч.
Дават си сметка, че нещата за теб са още доста неясни. Надявам се двете заедно да успеем да въведем някакъв ред в бъдещите ти планове.“
Тъкмо понечих да изтрия този имейл, когато една глава се подаде над преградата на кабинката с компютъра. Джордан Ланфорд, футболната звезда на горните класове.
— Трагедия — каза той.
— Какво е станало? — попитах неохотно, забивайки отново поглед в екрана на компютъра.
— Ти си тук. Аз съм тук. Толкова близо и в същото време толкова далечни.
Страните ми пламнаха. Дочух шушукане и погледнах през рамо зад себе си. Няколко момичета седяха на една от близките маси. Сигурно бяха от долните класове, защото не ги познавах, но те явно знаеха коя съм. Разговаряха тихо, прикривайки се зад спуснатите коси и с длани и ме гледаха така, както бях виждала много момичета да гледат Джъстин: със свъсени вежди и присвити очи.