— Последния път, когато се видяхме, ти каза, че „Дартмут“ е първи в списъка ти с колежи. — Тя измъкна един лист и го вдигна, за да мога да видя бележките, които си е водила.
— О! Да, така е. — Сега вече си спомних. Миналата пролет госпожица Мълиган беше решена да изтръгне от мен кой е най-предпочитаният от мен колеж, за да определим ясно нашата цел. Тогава казах „Дартмут“, защото мислех, че и Джъстин ще е там. А онова, което за мен беше по-важно дори от академичните и професионални перспективи на колежа, бе присъствието на сестра ми.
— Да не си променила мнението си? — попита госпожица Мълиган.
— Честно казано, не съм мислила много по тоя въпрос.
Тя затвори папката с досието ми и скръсти ръце върху бюрото.
— Разбирам те напълно, не ти е било до това.
Ето, пак се започна: тя толкова съжалявала за загубата на моето семейство. Бедната Джъстин. Бедната аз. Имам ли нужда от нещо? Тя може ли да направи нещо за мен?
— Баща ми почина, когато бях на седемнайсет.
О, стана даже по-лошо: тя се чувстваше съпричастна.
— Боледуваше от дълго време и всички си давахме сметка, че краят му наближава. Бяхме подготвени за онова, което предстои, и въпреки това, когато се случи, беше истински шок за нас. Плаках седмици наред.
— Съжалявам — казах.
Тя се наведе към мен.
— И знаеш ли какво ми помогна да го преодолея?
— Училището?
— Колежът. Планирах, уреждах и обмислях къде ще бъда след шест месеца, след година, след пет години. — Тя се облегна напред и ме измери с поглед. — Джъстин беше отлична ученичка. Тя подаде документи в тринайсет училища и беше приета навсякъде.
Замълчах. Не беше необходимо госпожица Мълиган да знае, че Джъстин е излъгала. Тя не беше приета никъде по простата причина, че изобщо не беше подавала документи. Но Джъстин не беше споделила това с мен. Открих го сама в деня на нейното погребение, когато намерих куп непопълнени формуляри, скрити зад таблото със снимки над бюрото й.
— Сестра ти си даваше сметка колко важно е висшето образование, Ванеса. Тя не би искала да проваляш учението си… Особено пък заради нея.
— Имате право — отговорих. — Определено ще обмисля този въпрос. Съвсем скоро. И много задълбочено.
Устните й се свиха, когато сведе поглед надолу. След миг посегна към мишката и премрежи очи срещу екрана на компютъра.
— Какво ще кажеш за същото време следващата сряда?
— За какво?
Тя затрополи по клавиатурата.
— Според мен трябва да се виждаме веднъж седмично. Дори и да не стигнем до крайното решение веднага, ще ни е от полза да обсъдим нещата на спокойствие.
— Ще се оправя — побързах да кажа. — Във всеки случай ви благодаря, но съм сигурна, че съвсем скоро ще взема решение. Баща ми е преподавател в колежа „Нютон“, така че мога да го питам него, ако имам някакви въпроси около подаването на документи.
Принтерът зад нея зажужа. Тя измъкна листа, който излезе от него, и ми го подаде.
— Копие на имейла, който току-що ти изпратих — каза. — Следващата сряда, по същото време, на същото място.
Едва усещах краката си, когато станах, поех листа и се отправих към вратата.
— О, Ванеса!
Спрях с една ръка върху дръжката на вратата.
— Ще ти олекне. Сега сигурно ти е болно да го чуеш… но е истина.
Направих усилие да й благодаря, но устните ми не се подчиниха. Отворих вратата и напуснах, без да отговоря.
В коридора преметнах раницата само през едното си рамо, за да мога да бръкна в нея. Докато ровех вътре, усетих как устните ми сякаш се сбръчкват и съсухрят. Опитах се да ги оближа, но езикът ми беше сух като шкурка. С всяка следваща секунда ръцете ми трепереха все по-силно, затова ми отне сигурно минута, докато открия пластмасовата бутилка и я измъкна от раницата.
Отпих, без да спирам да вървя. Солената вода беше хладка, но премина като лед по гърлото ми. Пресуших бутилката на пет глътки и спрях пред почетната витрина с купите и наградите, спечелени от отборите на училището, докато течността си свърши работата. Когато покрай мен минаваше някой преподавател или ученик, аз се навеждах напред към стъклото, преструвайки се, че чета ситните гравирани надписи, за да не ми задават въпроси.
Когато се надвесих напред за трети път, пред очите ми попадна познато име.
Джъстин Сандс.
Името й се виждаше върху десетина различни надписа във витрината — върху купата от турнира по хокей на трева, на плакета от футболното първенство, върху грамотите от състезанията по софтбол. През целия си живот Джъстин беше най-добра във всичко, с което се захванеше, в това число и спортните дисциплини, които тренираше всяка година в „Хоторн“.