Выбрать главу

— Просто се сетих, че в момента тук има отлична фотографска изложба на тема клетъчна митоза. Най-подходящото време да се види е точно сега, късно сутрин. Трябва да вървим, преди светлината да се е променила.

— Точно така. — Планинарят кимна. — Знаеш ли, сигурно ще вербуваш хиляди нови студенти годишно, ако включиш и нея в рекламните материали на училището.

— Непременно ще предложа това на администрацията.

Планинарят ми хвърли последен оценяващ поглед, преди да си тръгне. Изчаках той и приятелите му да се отдалечат и да завият зад ъгъла, после се обърнах. Моят водач продължаваше да стои на същото стъпало с ръце в джобовете, а лицето му беше изопнато от нещо като… Вълнение? Ревност?

— Наистина ли тук има отлична фотографска изложба на тема клетъчна митоза? — попитах.

— Ако наистина имаше, тя едва ли щеше да е включена в нашата обиколка. Не искаме чак дотам да отегчим младежите, че да загубят желание да се запишат в колежа.

Вдигнах фотоапарата.

— Зеле — каза той.

Направих снимката и върнах фотоапарата обратно в чантата.

— Вече ми стана ясно, че Залата на науките „Карнеги“ изстрелва вашия колеж на светлинни години пред останалите, но искам да видя още едно нещо, преди да взема окончателно решение.

— Спортният салон? Театърът? Музеят на изкуството?

— Спалните.

Пулсът ми запрепуска, когато сведе поглед. Реших, че съм го притеснила и бях готова да му предложа друг вариант — някое място извън кампуса, където няма толкова хора и отвличащи вниманието неща. Но той вече слизаше надолу по стълбите, после зави надясно, откъдето бяхме дошли.

— Само почакай да видиш бетонните стени и линолеума на пода — каза. — Едва ли ще искаш да се върнеш повече у дома.

Прекосихме мълчаливо вътрешния двор. От време на време той поздравяваше свои приятели и състуденти, но аз дума не обелвах. В главата ми кръжаха мисли за Джъстин, за току-що свършилото лято, за идващата есен и не знаех коя от тях ще изскочи първа, ако заговорех. Те продължиха да танцуват из ума ми през целия път из кампуса, чак докато стигнахме висока тухлена сграда и се изкачихме по четирите реда стъпала.

За щастие мълчанието ни не беше неловко. Никога не е било.

— Трябва да те предупредя — каза той, когато спряхме пред една затворена врата, — по въпроса за обстановката има още много какво да се желае. Такъв е резултатът, като затвориш два зрели организма в тясно пространство. Или в каквото и да е друго пространство.

— Твоят съквартирант…?

— В момента го няма. Отиде на четиричасов семинар, до края на който остават още три часа и половина.

Сърцето ми трепна и стомахът ми се сви. Обърканите ми чувства явно са проличали, защото той пристъпи към мен с внезапна загриженост.

— Е, щом е така — продължих с облекчение, защото гласът ми звучеше равно и спокойно, — сигурно трябва да продължим с обиколката.

Това, изглежда, му вдъхна кураж. Усмихваше се през цялото време, докато вадеше ключовете от джоба на джинсите си и отваряше вратата. Щом влязохме, се опря на затворената врата с ръце зад гърба и огледа стаята.

— Интересно — каза.

— Кое?

— Обстановката.

Озърнах се. Най-обикновена стая в общежитие с две легла, бюра, гардероби и книжни лавици. Едната половина беше по-разхвърляна от другата и предположих, че е на неговия съквартирант, който очевидно не е очаквал посетители. Единствената украса се състоеше от син килим, флага на колежа… и снимка на момиче в червена лодка, поставена в рамка.

— Знаех си, че тук нещо липсва — тихо продължи той, — и горе-долу се сещах какво може да е. Сега обаче съм сигурен.

Очите ми срещнаха неговите и се задържаха на тях. Той не помръдна, когато приближих. Изчакваше, за да е сигурен, че каквото и да се случи по-късно, то ще е защото аз го искам. Бяха изминали два месеца и нищо не се бе променило. След две години, след две десетилетия — пак щеше да е същото.

Пристъпих колкото се може по-близо, без обаче телата ни да се докосват. Усетих аромата на сапун по кожата му и видях как гърдите му се надигат и отпускат. Той стисна челюсти и широките му рамене се изопнаха, когато се опря още по-здраво на вратата, притискайки ръце зад гърба си.

— Ванеса…

— Всичко е наред — прошепнах и се наведох към него. — Добре съм.

Моите устни едва изпърхаха по бузата му, когато неговите длани ме обхванаха. Той ме придърпа към себе си, докато разстоянието между нас не се стопи напълно. Ръцете му пропълзяха от талията към шията ми и спряха там, обгръщайки лицето ми, сякаш е от стъкло. Очите му се задържаха на моите достатъчно дълго, за да усетя топлината в тях, после се наведе към устните ми.