Отпред Райли каза нещо на Пейдж, което я разсмя, и тя блъсна закачливо рамо в неговото.
— Той знае ли какво стана това лято? — попитах, снишавайки глас.
Саймън поклати глава.
— Видя някои от репортажите по новините — също както хората из цялата страна. Но не подозира, че и Пейдж е пряко замесена във всичко това. Според него тя е най-добрата ти приятелка, с която си се запознала през лятото, и сега се е преместила в Бостън, за да не се разделяте.
— Хубаво. Ако тя държи той да научи нещо повече, ще намери начин да му го каже, когато е готова.
Той поднесе към устните си сплетените ни ръце и целуна моята.
— Толкова се радвам, че си тук — каза и устните му изпърхаха по кожата ми.
Поколебах се, но накрая го целунах по бузата.
— Аз също.
Есенният ден се оказа топъл и кампусът бе пълен с хора, които се припичаха на слънце, четяха, полегнали в тревата, и сновяха към мястото на панаира и обратно. Докато вървяхме, се заслушвах в разговорите и смеховете им и си мислех колко щастливо и нормално звучат те. Опитах се да си представя как и аз правя същите неща в кампуса на колежа по това време следващата година… но не успях.
— Е, какво решаваме? — попита Райли, когато ги настигнахме при входа на панаира. — Първо състезание за плашило, после надпревара с трактори, или обратното — надпревара с трактори и после състезание за плашило? Или направо поемаме към карамелизираните ябълки и бирата с вкус на тиква?
— Аз бих се включила в надбягването с каруци — казах, зървайки в другия край на поляната една дълга каруца, теглена от коне. — Стига и вие да сте съгласни.
Съгласни бяха. Помотахме се наоколо, като пътьом спряхме, за да гласуваме за най-добре изрязана и украсена тиква, да погледаме демонстрация как се прави сайдер и да дегустираме различни видове кленов сироп, местно производство. Когато най-накрая се подредихме на опашката за състезанието с каруци, минаха още трийсет минути, докато ни дойде редът; тогава обаче се оказа, че нашата каруца е препълнена и трябва да чакаме следващата, което би отнело още няколко минути.
— Според мен можем да се сместим и в тази — каза Райли, преценявайки с поглед разстоянието между насядалите в каруцата. — Просто ще сме по двама.
— Значи нямаш нищо против да седнеш в скута ми? — пошегува се Пейдж.
— В името на забавлението и за да си спестим чакането — нямам. Готов съм да направя тази невероятна жертва.
Пейдж се разсмя. Саймън погледна към мен.
— Тогава да действаме — казах.
Прехвърлихме се през задната ритла на каруцата. Райли вървеше плътно след Пейдж, докато тя си проправяше път през гъсто подредените крака, бедра и бали сено и, верен на думата си, седна на коленете й, когато тя си намери място близо до каруцаря и конете. Саймън се сви в задния ляв край на каруцата, после нежно ме придърпа в скута си.
— Имам чувството, че панаирът по случай прибирането на реколтата в „Бейтс“ ще ми хареса — казах, когато той обви ръце около мен.
В каруцата бяха натъпкани трийсетина души и някои от тях — ако се съди по високите писъци и необуздания смях — вече явно бяха опитали коктейлите с вкус на тиква, но въпреки това се чувствах толкова уютно отзад в скута на Саймън, сякаш бяхме съвсем сами.
— Как ти се струват лабораторните занимания? — попитах, когато каруцата потегли. Говорехме си толкова често, че вече знаех програмата му наизуст.
— Дълги. Изтощителни. Видимо трудни.
— Мислех, че ти харесват малки крилати приятели на науката.
— Така е… Но не и когато очаквам визита на високо равнище.
Усмихнах се.
— Визита на високо равнище? И каква е тя?
— Ами такава, заради която мога да забравя поредния номер на въглерода, как да превръщам температурата по Целзий в градуси по фаренхайт и класификацията на организмите.
— Царство, тип, клас, разред, семейство, род, вид — изрецитирах, потупвайки го леко по гърдите при всяка дума. — Наистина трябва да е нещо много специално, щом те кара да забравиш елементарни научни познания, които дори аз владея.
Ръцете му ме обгърнаха още по-здраво. Отпуснах глава върху рамото му.
Чувствах се толкова добре, така уютно.
Стига всичко това да не трябваше да приключи.
— Рожденият ден на Кейлъб е в края на следващата седмица — каза след минута Саймън.
— Вярно — отвърнах, благодарна, че смени темата. — Големите седемнайсет. Той вълнува ли се?