— Някак против волята си. Отначало искаше да събере само няколко приятели на пица и кино, но Монти има други планове. А каквото пожелае Монти…
— … е закон за Кейлъб.
— Което ще рече, че лодките на целия град ще участваш в купона следващата събота вечер. Монти пуска на вода „Барбара Анн“, приятелите на Кейлъб ще окичат лодките си със светлини и озвучителни уредби и хората ще могат да се прехвърлят от едно корабче на друго през цялата нощ.
— Да се прехвърлят от едно корабче на друго ли? — Вдигнах глава и го погледнах. Не бях преглеждала „Уинтър Харбър Херълд“ от предишния ден сутринта. — Това означава ли, че…
— Не. — Той прибра един кичур коса от лицето ми. — Не означава. Лодките ще останат на място, защото водата все още е замръзнала и няма как да се движат. Но Кейлъб много обича лодките и Монти иска да ги включи в празника.
Отново отпуснах глава. Под дланта ми сърцето на Саймън биеше бързо.
— Знам, че поканата идва в последния момент, но все пак — искаш ли да дойдеш с мен на рождения ден на Кейлъб?
Отворих уста да кажа „да“. Гласът му звучеше притеснен и ми се щеше да му вдъхна увереност, пък и наистина исках да съм навсякъде, където е и той. Но от устата ми така и не излезе нито звук.
— Сигурен съм, че ще му е приятно да те види — продължи Саймън. — На нашите също. Но ако предложението ми идва в последния момент, ще те разбера. Просто ми хрумна.
— Не.
— Не? Значи не ти е прекалено късно да вземеш решение?
В очите ми напираха сълзи. Примигнах да ги прогоня и се изпънах, за да се освободя от ръцете му. Опитах се да го погледна в очите, но не събрах кураж.
— Не… Не мога да дойда.
— Не можеш значи. Хубаво. Вече си имаш други планове, така ли?
Сега беше моментът. Най-накрая трябваше да го направя. Достатъчно лошо беше да лъжа дори само него — не можех да въвлека в това и цялото семейство.
— Саймън… — В очите ми бликнаха нови сълзи само при споменаването на името му. — Трябва да ти кажа нещо.
Той сложи ръка на коляното ми.
— Каквото искаш, Ванеса. По всяко време.
Каквото искам. По всяко време. Дали наистина го мислеше?
Още не бях готова да се уверя наистина ли е така и само пресекливо поех въздух, опитвайки се да дишам дълбоко.
— Спомняш ли си…
Рязкото тръгване на каруцата ме прекъсна. Ръцете на Саймън на секундата се озоваха отново около кръста ми. Въздухът се изпълни с писъци и викове, когато конете бързо преминаха от спокоен тръс в устремен галоп.
— Паника в Слийпи Холоу8? — Трябваше да крещя, за да ме чуе през врявата и тропота на копита. Дългото черно знаме, провесено между дърветата, изчезна някъде зад нас, когато профучахме под него и потънахме в тъмната гора.
— Мисля, че сме отвлечени! — извика в отговор Саймън и ми се ухили.
Вкопчих се в него, за да не изхвръкна от каруцата, и проследих посоката, накъдето ми сочеше той. Каруцарят, възрастен мъж, който преди да тръгнем носеше гащеризон и фланелена риза, без да забележим, се беше преоблякъл в друг костюм… или просто е бил обладан от безглавия конник.
— Ванеса! — изпищя Пейдж.
Очите ни се срещнаха през каруцата и двете се разсмяхме. Райли подскачаше в скута й със затворени очи, а ръцете му бяха прегърнали здраво раменете й. Нейните бяха увити около кръста му. Докато каруцата се подмяташе из дупките и по камънаците, участници в панаира, преоблечени като вещици и зомбита, нападаха откъм дърветата. Пътниците в каруцата пищяха, криеха се и се вкопчваха във всичко, което им попадне — сноповете сено, ритлите или друго нещо — за да не позволят на нападателите да ги смъкнат на земята.
За първи път от лятото насам бях изплашена от нещо, което нямаше общо със събитията през лятото. И тъй като Саймън беше до мен, държейки ме по-здраво от когато и да е досега, аз се наслаждавах на всяка секунда от това изживяване.
Когато всичко свърши и каруцата постепенно спря до финалната линия, Саймън, все още усмихнат, прибра от лицето ми разпилените кичури. Понечи да ме целуне по челото, но аз вдигнах глава и устните му попаднаха върху моите.
Целувахме се така в продължение на няколко секунди, без да обръщаме внимание на погледите и подхилкването на спътниците ни в надбягването, които минаваха покрай нас, за да слязат от каруцата. Сигурно щяхме да продължим да се целуваме — даже бихме участвали още веднъж в надпреварата, за да не трябва да се разделяме — но Райли изведнъж усети нетърпима жажда.
8
Филмът на режисьора Тим Бъртън „Слийпи Холоу“ свободно интерпретира легендата за едноименното американско градче, чиито жители през XVIII век са преследвани и избивани от конник без глава. — Бел.прев.