Грабнах раницата и скочих, пред очите ми се мярна морскосиньо и проблясък на червеникавокафяво. Цветовете на предколежанското подготвително училище „Хоторн“ се показаха иззад близкото дърво, когато щастливата двойка промени позата.
— Ванеса? — разнесе се познат мъжки глас.
Намирах се само на няколко крачки надолу по пътеката, когато ме видя. Нахлупих качулката още по-ниско върху лицето си и ускорих крачка.
— Ванеса, чакай!
Закрачих още по-бързо. Зад гърба ми се разнесоха забързани стъпки, които се опитваха да ме настигнат.
— Ей, спринтьорката — внезапно произнесе гласът съвсем близо до мен. — Нали знаеш, че училището е точно в обратната посока.
Той докосна лакътя ми. Дръпнах се и се отклоних наляво. Когато погледнах през рамо, видях Марисол Соломон, съученичка от последния клас и модел на „Джей Крю“9.
Тя продължаваше да стои край дървото, където току-що я бяха изоставили, видимо твърде притеснена, за да се опита да си оправи блузата или да сложи косата си в ред. Когато очите ни се срещнаха, тя кръстоса ръце на гърдите и се намръщи.
Опитвах се да вървя по същия път, по който бях дошла, пресичайки напряко през цветни градинки и заобикаляйки паметници. В един момент помислих, че съм се изскубнала от преследвача си, като се притаих зад една обществена тоалетна, но той отново се оказа зад мен в мига, когато се подадох от другата страна. Толкова исках да му се измъкна, че изобщо не гледах накъде вървя, и скоро се озовах в края на голяма открита поляна. Спрях рязко и се огледах наоколо. Единственото място, където можех да се скрия, се оказа лятната естрада, която се издигаше на трийсетина крачки от мен в центъра на поляната.
Стъпките на моя преследвач отдавна се бяха изгубили някъде зад мен. Обърнах се да погледна, но не видях никого.
Чувствах се толкова изморена, че можех още сега да се свлека на земята и да заспя, но въпреки това събрах последни сили и продължих. Щом не го виждах, значи и той не можеше да ме види и просто трябваше някак да се добера до лятната естрада. Тя приличаше по-скоро на беседка и не предлагаше кой знае какво убежище, но ниските й стени бяха достатъчни да скрият някой, който не иска да бъде намерен.
Поех си дълбоко въздух и хукнах.
С всяка крачка краката ми омекваха. Почувствах рязка болка в сърцето, която не отминаваше. Отворих уста да си поема въздух, но дробовете ми не успяваха да наваксат темпото на трескавото ми дишане. Вече бях готова да се предам и се подготвих за неловката среща, която ми предстоеше, но щом погледнах зад мен, за да видя къде е… вместо него видях Рейна и Зара.
Вървяха бавно, рамо до рамо, облечени в дълги рокли, които някога трябва да са били бели, но сега сивееха и разкъсани на парцали висяха от съсухрените им крайници. Кожата им беше синкава, а тъмните коси — сплъстени. Сребристите им очи бяха присвити и гледаха право в мен.
Стрелнах се напред към естрадата и вътре се стоварих болезнено на колене. От удара по кожата ми се появиха кървави резки и драскотини. Без да обръщам внимание на болката, пропълзях по пода далече от входа.
— Моля те — прошепнах, стискайки очи и притискайки колене към гърдите. — Съжалявам. Моля те, недей…
— Моля те, недей — какво?
Дъхът ми секна.
— Защо си губиш времето в „Хоторн“, като досега можеше да вземеш златен медал на Олимпийските игри?
Отворих очи и видях Паркър, който се подпираше на една от каменните колони и дишаше тежко. Той разхлаби възела на вратовръзката си и попи с нея потта от челото си. Наблюдаваше ме, докато ставах на крака, като от време на време хвърляше по един поглед през ниските стени на естрадата.
— Къде е пожарът? — попита. — Не видях пламъци, но като гледам как драсна през парка реших, че някъде със сигурност гори.
Нямаше пожар. За щастие не се виждаше и жива душа наоколо.
Освободих раменете си от раницата и се опрях на колоната срещу него.
— Не трябва ли да се връщаш при гаджето си?
— Какво гадже?
— Онова, дето едновременно го задушаваше и възкресяваше зад дървото — отвърнах, докато ровех из раницата.
— Марисол не ми е гадже. Нито приятелка. Понякога даже толкова превърта, че трудно би могла да се нарече и момиче.
Трудно може да се нарече момиче. Това ми беше познато.
Пръстите ми най-после напипаха заоблените пластмасови контури. Измъкнах бутилката с вода и за малко да се разплача, като видях, че е празна. Чувствах се физически и емоционално толкова изтощена, че сълзите сигурно щяха да потекат по бузите ми, ако изобщо беше останала някаква солена вода в тялото ми, за да се разплача.
9
Популярна марка облекло за средностатистическия американец с голяма верига магазини. — Бел.прев.