— Не знаех коя е сестра ти — каза той с извинителен тон. — Когато попитах един от приятелите си, той ми каза и ми даде това. Явно е имал някакви чувства към нея и я е снимал тайно, докато бяхме в Уинтър Харбър по-миналото лято.
— Дори не си спомням да съм те виждала там — казах, поемайки внимателно снимката.
— По-миналото лято летувахме за първи път и останахме само седмица. Миналата година нашите купиха къща там, но баща ми беше зает и така и не отидохме. — Той се поколеба, преди да продължи. — Както и да е. А онзи ден в училище те попитах дали си добре, защото изглеждаше трескава, като болна. Такъв идиот съм, че не бях разбрал какво се е случило. Затова реших, че с тая снимка поне малко ще ти се компенсирам.
— Не е необходимо да правиш каквото и да е — казах. — Честно казано, това, че поне един човек не знаеше какво ми се е случило, ми подейства ободряващо. — Или поне щеше да е така, ако не бях стъписана от внезапното му внимание към мен.
— Имаш нужда и от ескорт до лекарския кабинет. Дотук направих каквото е по силите ми, но състоянието ти само допреди няколко минути беше доста сериозно.
— Благодаря, но вече се оправих. Винаги ми призлява при вида на кръв.
— Хубаво — каза той, макар да не беше съвсем убеден. — Въпреки това настоявам да те придружа до училище.
— Няма нужда. — Скочих бързо и главата ми се завъртя.
Той сграбчи ръката ми, щом залитнах на една страна.
Затворих очи и изчаках световъртежът да намалее. Когато отново погледнах, Паркър ме наблюдаваше в очакване.
— Аз ще си нося раницата обаче — предупредих го.
— Дадено.
Мълчаливо прекосихме поляната. Чувствах се благодарна за тази тишина; така имах възможност да премисля всичко, което се случи. Паркър ми се виждаше искрен и, изглежда, искаше просто да се реваншира някак, че не е знаел за Джъстин. Неговата загриженост беше непресторена — помогна ми, когато едва не припаднах. Но дали прави всичко това само защото се чувства зле и иска да ми се извини? Или истинската причина бе, че го привличам?
Бяхме прекосили половината парк, когато телефонът ми избръмча. Извадих го от джоба на полата си и видях новия есемес.
„Липсваш ми. Но ти и без това си го знаеш.“
Хвърлих един поглед на Паркър. Гледаше право напред и явно изобщо не беше забелязал, че проверявам телефона си… Но дори така да е, не трябваше да изпускам тая възможност.
— Точно получих есемес — казах. — От Саймън. Гаджето ми.
Внимателно наблюдавах изражението му за някакъв знак — свиване на вежди, неодобрителен поглед, стискане на челюсти — издаващ разочарование или ревност. Нищо такова. И не само това, ами даже му трябваха около секунда да отговори, сякаш съм го сепнала. Сякаш изобщо не е мислел за мен.
— Бива. — Той ме огря с една бърза усмивка и отново се загледа право пред себе си.
Втренчих се в екрана на телефона, без изобщо да виждам думите на Саймън. Дотук добре. Каквото и да усещаше Паркър към мен, поне засега чувствата му бяха само платонични.
Но това означаваше също и че знам много по-малко за състоянието си, отколкото предполагах.
Глава 8
Единственото ми желание, когато се прибрах у дома по-късно същия ден, бе да се потопя в студена вана. В училището всяко междучасие ходех да си пълня бутилката с вода и макар жаждата и главоболието да намаляха, продължавах да усещам кожата си като отесняла за тялото.
Щом отворих външната врата у нас обаче разбрах, че ваната се отлага поне с няколко минути.
— Подраних ли с разопаковането? — попита Пейдж.
— Не се притеснявай. — Затворих вратата зад гърба си и прескочих големия картонен кашон. — Няма да се местим. Започнало е да се топи.
— О, чудесно — ти се върна! — провикна се мама от стълбището към мазето. — Ванеса, скъпа, спомняш ли си какво направих с говорещата вещица? — Гласът й заглъхна, когато тя се отдалечи от стълбището, без да дочака отговора.
— Започва да се рови из вехториите, щом е притеснена — обясних, когато отдолу се разнесе силен трясък.
— Ще звънна на баба Би — каза Пейдж. — Стига да не ти трябвам за…
— Не — отговорих, поглеждайки към вратата на мазето. — Благодаря ти все пак.
Огледах дневната, когато Пейдж пое към кухнята. По пода и върху мебелите бяха разхвърляни десетина кашона. Дълги пластмасови кутии за багаж стояха подредени на купчини, по-високи от мен самата. Черни найлонови пликове за боклук задръстваха вратите. Из въздуха се стелеше прах.