Мама харесваше дома си, само когато е лъснат и безукорно чист. Каквото и да я беше разтревожило този път, трябваше да е наистина нещо сериозно.
— Говорещата вещица ли? — провикнах се, когато стигнах най-долното стъпало на стълбището.
Тя престана да размества старите ми плюшени играчки по рафтовете и се обърна.
— Какво правиш тук долу?
— Помислих си, че ще ти трябва помощ.
— Аз пък си помислих, че ще се провикваш от горния етаж. — Тя пристъпи към мен, стиснала одрипавелия плюшен рак, който татко ми купи преди години от аквариума в Ню Ингланд. — Нали мразиш мазето.
Тя беше права — аз наистина мразех мазето. Сега обаче положението беше различно. Главно защото разбрах, че най-страшните чудовища не те причакват в тъмното. Когато искат да те хванат, те просто излизат и идват за теб.
— Хелоуин е след три седмици. — Тя пак се обърна към рафта и продължи да размества плюшените играчки. Ръцете й трепереха толкова силно, че играчките се блъскаха една в друга.
— Е, и? — попитах и взех да събирам пръснатите играчки.
— Значи не ни остава много време да украсим къщата. — Тя тръгна право към планината от кашони.
Поех бавно след нея, без да знам какво да кажа.
— Мамо… Не си украсявала къщата, откакто бях в основното училище.
Тя се изправи, притиснала към гърдите си пищна коледна звезда.
— Защото бях много заета в работата. Сега обаче не съм. А ти не се тревожи — говорещата вещица не е чак толкова страшна. Цялата друга украса ще бъде само с тиквени фенери, плашила и черни котки. — Тя посочи към претъпкания шкаф в другия край на помещението. — Би ли погледнала там? В тоя шкаф би трябвало да са само стари документи на баща ти, но знае ли човек.
Пулсът ми се ускори. Тъй като никога не бях слизала в мазето, нямах представа какво точно е складирано в него. Мама и татко обаче се бяха преместили в къщата веднага след сватбата си, което значеше, че в него имаше неща отпреди двайсет години — доста преди ние с Джъстин да се появим в картинката. Тъй като и двамата знаеха колко ме е страх от тъмното и от тесните претъпкани помещения, вероятно не бяха опитали особено внимателно да скрият нещо, което не биха искали да намеря.
Първото чекмедже изскърца, когато го издърпах. Затаих дъх и изчаках, но мама продължаваше да рови наоколо, без да ми обръща внимание.
Преместих първата папка, без да зная какво се надявам да открия. Стари снимки? Любовни писма? Сметки от нощувки в мотел? Според албума с изрезки на Рейна, Шарлот беше починала при раждането, затова татко не е имал друг избор, освен да се грижи за мен. Едва ли щях да намеря нещо повече от подробности и свидетелства за времето, през което са били заедно, насочващи детайли как са се запознали… Каквото и да откриех обаче, то можеше да ми помогне да разбера как се е случило всичко.
Защото татко беше луд по мама — или по жената, която до това лято смятах за своя майка. Това се виждаше и с просто око — от начина, по който я изпиваше с поглед, когато тя не го гледаше; от начина, по който я разсмиваше, когато беше по средата на някоя напрегната продажба; от начина, по който разсеяно улавя ръката й, докато двамата четат заедно „Сънди таймс“. Ако научих нещо от смъртта на Джъстин, то бе, че съществува сила, с която сирените не могат да се мерят; препятствие, което не могат да преодолеят, колкото и да опитват.
Любовта.
Заради нея Кейлъб устоя на Зара. Тя е трябвало да помогне на татко да устои на Шарлот, но не беше станало така. Исках да разбера защо.
За нещастие следите, водещи към отговора, не се намираха в първата папка на горното чекмедже. Останалите чекмеджета също не предложиха много повече — само пожълтели записки по английски и лекции по фонетика. Когато затворих и последното чекмедже, мама се беше прехвърлила на друга камара кашони; изчаках да се обърне с гръб към мен, после се промъкнах към стоманените стелажи.
Явно мама още не беше стигнала до тоя край на мазето, защото рафтовете се огъваха от вещи, сивеещи от натрупания върху тях прах. Очите ми пробягаха по старите книги и виниловите плочи, търсейки нещо, което би подсказало наличието на таен живот извън бостънската ни къща от червен камък.
Светлината помръкна, когато застанах в една от нишите, далече от лампата на тавана. Беше толкова тъмно, че едва не налетях на бетонната стена. Близостта й ме стресна и предизвика обичайните усещания, които ме връхлитаха, щом прекрачех прага на мазето. Сърцето ми блъскаше в гърдите и крайниците ми омекнаха, аз се завъртях на пети и се запрепъвах из нишата.