Намирах се точно по средата, когато левият ми крак попадна върху стари ролкови кънки. Вкопчих се в стелажа да не падна и от устрема на моето движение една картонена кутия се прекатури на пода.
Погледът ми се закова върху ръчно написания етикет: Джъстин, 0–2 години.
При падането капакът се беше отворил и когато обърнах кутията в нормалното й положение, оттам изпаднаха малки розови роклички и бебешки дрешки. Веднага разпознах някои от тях от старите снимки, подредени из къщата, на които Джъстин се усмихваше в проходилката си, или се кискаше върху високото детско столче.
Събрах пръснатите дрешки, прокарвайки пръсти по дантелата с цвят на слонова кост по края и перлените копченца. Преглъщайки едва сълзите си, ги сгъвах грижливо и ги подреждах обратно в кутията. Когато накрая се изправих да върна кутията на мястото й, забелязах още няколко като нея: Джъстин, 3–5 години; Джъстин 5–7 години; Джъстин 8–10 години.
Отстъпих назад и се огледах. Мама не беше от хората, които биха използвали нещо старо, щом може лесно да купи ново, затова аз никога не бях доизносвала дрехите на Джъстин. Значи тук някъде трябваше да има и моя колекция кутии.
Открих ги на най-горния рафт с едва различими на мъждивата светлина етикети. Но докато дрехите на Джъстин бяха разпределени на двугодишни партиди, започвайки от самото раждане, моите започваха от по-късна възраст.
Протегнах се и измъкнах: Ванеса, 1–3 години.
Тези дрешки също ми бяха познати; бях ги виждала през годините върху многобройни снимки и из множество фотоалбуми. Най-малкият размер обаче беше за 12–18 месечно дете.
Внезапно си спомних какво ми обясниха нашите за липсващите снимки от първата година на моя живот. Докато първата усмивка и прохождането на Джъстин бяха увековечени в дебел албум, украсен с бродерии, моите снимки започваха едва след навършване на първата ми година. Според мама причината за това бе, че точно тогава татко решил да се прави на професионален фотограф и моите първи усмивки и първи стъпки са се загубили след поредица несполучливи опити в тъмната стаичка. Двамата дори ми показаха кутия с осветени снимки като доказателство.
Но всяко нещо може да се освети, ако се проявява не както трябва, нали така?
Дланите ми се овлажниха и гърлото ми пресъхна, докато отново обхождах нишата, но тези физиологически неудобства бяха нищо в сравнение с онова, което ставаше в главата ми.
— Виж какво открих.
Мама вдигна очи от една пластмасова кутия, пълна с украса.
— Бебешки дрешки — продължих жизнерадостно.
Тя се изправи и вдигна ръце към лицето си.
— Това ли са любимите ти жълти ританки? Тези с пеперудите?
Измъкнах ританките и ги вдигнах високо, така че да може да ги види, после сложих кутията на сгъваемия метален стол между нас.
— А Пейдж се върна у дома след болницата насред снежна виелица — казах, докато тя тършуваше. — Само дето беше май месец и майка й, предполагайки, че времето ще е хубаво, беше пратила само една тънка лятна рокля и лек пуловер.
— Това е много на север и даже в средата на юли може да падне сняг.
— Така е. — Наблюдавах я как вади джинсова поличка и тюркоазен чорапогащник. — Както и да е, снимките са много сладки — Пейдж, само по лятна рокля и увита в болничното одеяло, а около нея хвърчат снежинки.
— Вярвам, че е била очарователна.
Дотук — добре. Никога не бяха съществували снимки на Пейдж от времето, когато излезе от болницата. Но мама ми вярваше и сега само това имаше значение.
— Не знам аз с какво съм била облечена, когато сте ме донесли от родилния дом.
Ръцете й замръзнаха.
— Сигурно си ми казвала милион пъти… но не си спомням. — Приближих към кутията. — С тези дрешки тук ли?
Тя отвори уста.
— Дадох ги — каза няколко секунди по-късно. — На една от жените в офиса. Тя роди няколко месеца след мен и на празненството за новороденото настоя да занесем само стари дрешки на други бебета.
Признах й го — беше страшно печена. Само преди година щях да й се вържа.
— Как изглеждаха? — попитах.
— Кое как изглеждаше? — отвърна с въпрос тя, опитвайки се да се отдалечи.
— Дрешките, с които сте ме взели от родилния дом.