Тя пусна кутията на земята и ме погледна. Устните й бяха спокойни и по челото й не се виждаше и бръчица. Помислих, че е решила най-накрая да ми разкрие цялата истина… но после тя се усмихна.
— Розов пепит. Ралф Лорън. — Тя протегна ръка. — Сестрите казаха, че не са виждали по-красиво бебе.
Сложих ръка в нейната. Тя я вдигна към устните си и я целуна. После отново се захвана с коледната украса.
— Ще вземеш ли няколко чувала за боклук отгоре? Може да поразчистя, докато съм тук. — Тя отвори нов кашон и измъкна топ лъскави гирлянди.
„Красиво сребро… вълшебно сребро… среброто на коледните гирлянди…“
По същия начин сервитьорката описа очите на Зара, когато двамата със Саймън отидохме в „Бед муус кофи“ да търсим Кейлъб. Този спомен ме накара да се втурна навън от мазето и да хукна нагоре по стълбите.
В дневната запрескачах през кашоните и слаломирах между найлоновите чували. Устата и гърлото ми драскаха, сякаш току-що бях погълнала цяла бутилка пясък, но вместо да се метна към кухнята за нови запаси вода, аз поех точно в обратната посока.
Към кабинета на татко.
Наближаваше три часът. По това време не би трябвало да си е вкъщи, щеше да се забави най-малко още два часа заради лекциите следобед.
Щом стигнах кабинета, блъснах вратата и нахлух вътре, или поне се опитах да нахлуя. Защото тялото ми отслабваше с всяка изминала секунда, сякаш батериите му се бяха изтощили напълно. Докато пресичах малкото помещение, краката ми трепереха и коленете ми се огъваха. Едвам прескочих бариерата от струпани книжа около писалището, и събрах последни сили, за да се облегна на стола. Краката ми опряха в купчините хартия и така останаха.
Стиснах мишката и активирах компютъра. Докато пишех, наблюдавах внимателно клавиатурата, защото нямах вяра на треперещите си пръсти да намерят по навик правилните клавиши. Когато приключих, натиснах enter и вдигнах поглед към екрана.
Не смеех да си поема въздух, докато пясъчният часовник се преобръщаше. Веднъж, два пъти. Три пъти.
Невалидна парола.
Отново набрах шестте букви. Когато компютърът ги отхвърли, опитах отново. И отново. Докато върховете на пръстите ми не изтръпнаха и едва виждах клавишите.
Явно тялото ми не беше съвсем пресъхнало. Когато най-накрая се отказах, изтощена и победена, се намери достатъчно вода, която напълни очите ми и потече надолу по бузите.
Глава 9
Албумът с изрезки на Рейна не казваше истината. Шарлот Блу не беше починала при раждането. Тя ме беше родила и ме беше гледала през първата година от моя живот. Бях също толкова сигурна в това, както и че татко е променил паролата на компютъра си, за да не мога да открия онова, което той не желаеше да видя.
Сега единственото, което не знаех, е защо. Защо се е отказала от мен? Защо го е направила точно след една година — нито по-рано, нито по-късно. Дали не беше починала около първия ми рожден ден? Или пък Рейна просто е объркала времето?
Тези въпроси ме измъчваха и си ги повтарях непрекъснато мълчаливо наум, откакто открих кутиите с детски дрешки. Продължавах да си ги задавам и седмица по-късно, когато двете с Пейдж пристигнахме на яхтеното пристанище в Уинтър Харбър за рождения ден на Кейлъб. Но все още нямах никакъв отговор.
— Мисля, че няма да мога да го направя.
Внезапно откъсната от собствените ми мисли, аз погледнах към Пейдж, която посегна към пликчето за подаръци в краката си и извади един диск.
— Не можеш да слушаш стара гръндж банда ли? — попитах, докато паркирах колата.
— Не мога да го подаря на Кейлъб. — Тя свали прозореца и се загледа по посока на партито.
— Звучи ми като Pearl Jam.
— Наистина са пуснали Pearl Jam. — Тя размаха диска. — И това тук са пак те.
— Е, и?
— Това е любимата банда на Кейлъб — разбрах го миналата година в училище, когато музиката от слушалките му можеше да се чуе на километър наоколо. Сигурно има всички техни парчета, които някога са записвани.
— Ето защо ти му купи диск от лимитирана серия със запис на живо, когато преди години са свирили в някакъв забит бостънски клуб. Диск, който може да се купи единствено в същия този забит клуб в Бостън.
Проследих погледа й, докато се взираше през предното стъкло на колата. Партито вече беше в разгара си. Десетки хора изпълваха паркинга на яхтклуба и кейовете — разговаряха, смееха се и танцуваха. Зад тях във водата се поклащаха лодките.