— Ето я и нея! — разнесе се познат глас, когато наближихме барбекюто.
— Здравейте, госпожо Кармайкъл — поздравих усмихнато.
Тя разтвори ръце и аз с неохота се отделих от Саймън, за да я прегърна.
— Как си, скъпа? — прошепна в косата ми. — Как са вашите?
— Добре сме. Караме я някак.
— Непременно да ги поздравиш. И да им кажеш, че се грижим за къщата.
Отворих уста да отговоря, но в същия момент видях Кейлъб да идва към нас, понесъл цяла табла сандвичи.
— Да не би вече да се отмяташ от обещанието си за рождения ден? — провикна се той.
Госпожа Кармайкъл още веднъж ме прегърна силно, след това се отдели от мен.
— Разбира се, че не — подсмръкна тя в отговор.
Кейлъб остави таблата на близката маса и грабна една шпатула за барбекю. Щом се присъедини към нас, той я насочи като фенерче към навлажнените очи на майка си.
— Реве от няколко дни насам, защото — както се оправдава — нейното момченце вече било пораснало… Казах й, че може да си задържи новата кола, само и само да ни спести сълзливите сцени тая вечер.
— Никой не обича да вали на празника му — провикна се иззад скарата господин Кармайкъл.
— Купили сте му нова кола? — обади се Саймън.
Госпожа Кармайкъл избърса очи и се разсмя.
— Колкото и свещи да духне наведнъж, това му желание пак няма как да се сбъдне.
— Оставете момчето поне да си помечтае — отвърна Кейлъб, обръщайки се към мен. — Нали така?
Този път аз първа посегнах да го прегърна. Държах го здраво в прегръдките си няколко секунди, надявайки се някак да усети и Джъстин чрез мен. Той отначало се стегна и аз се притесних дали не съм прекалила, но после той се отпусна и отвърна на прегръдката ми.
— Честит рожден ден — прошепнах.
— Благодаря, че дойде, Ванеса.
Бяхме заминали от Уинтър Харбър само преди няколко седмици, но имах чувството, че не съм виждала Кейлъб цяла вечност. След нощта, когато пристанището замръзна, той се покри и до края на лятото размених с него само няколко думи, когато го засичах да отива или да се връща от работа. Реших, че това е неговият начин да преодолее преживяното и затова не настоявах… но сега той изглеждаше и звучеше почти като предишния Кейлъб. А това ме направи толкова щастлива, колкото щеше да е — сигурна съм — и Джъстин.
— Барда!
Успяхме да се дръпнем в мига, когато един червен спасителен пояс се стовари в краката ни.
— Май ме викат. — Кейлъб вдигна пояса и посочи с брадичка към водата, откъдето му махаха и го подканваха група момчета.
— Приятно прекарване — казах. — Ние ще се присъединим по-късно.
Когато Кейлъб тръгна към приятелите си, а госпожа Кармайкъл отиде при господин Кармайкъл, Саймън отново хвана ръката ми. Открихме Пейдж и Райли, които обикаляха да търсят желаещи за скокове във водата, казахме им, че ще се поразходим и тръгнахме през яхтклуба. Музиката и глъчката постепенно утихнаха, когато наближихме най-далечния край, където лодките все още чакаха да ги покрият за зимата.
— Всичко изглежда толкова различно — казах.
— Не си идвала по това време на годината — отговори Саймън. — Когато листата са опадали и пристанището е опустяло.
— Не е само това. — Спрях край кея и погледнах към трепкащите светлини на празника. — Заради леда е. Някъде се е разтопил, на други места — не. Сякаш целият град е скован от него и чака някой да го освободи.
Саймън застана зад мен и плъзна ръце около кръста ми.
— И той пристигна. Ние пристигнахме.
Облегнах се на него и бавно плъзнах поглед по повърхността на водата. Не знам какво очаквах да видя. Светлинни лъчи, устремени към небето? Красиви жени, облечени в тънки бели рокли? Приятелите на Кейлъб, които вървят към тях с празни погледи и широки усмивки?
Едно нещо обаче със сигурност не очаквах да видя — нашата лодка тук, на пристанището, вместо в задния двор на къщата ни край езерото.
— Саймън. — Откъснах се от ръцете му и направих крачка напред. — Да не би… Дали Кейлъб…
Той се поколеба, очевидно опитвайки се да се досети какво искам да кажа, тъй като не намирах думи да довърша.