— Червената лодка ли? — попита най-накрая. — За нищо на света. Ако Кейлъб искаше да я вземе, най-напред щеше да попита.
— Но отзад на кърмата има същото зелено петно — там, където боята се е олющила. А носът не е остър и изглежда някак заоблен, също като…
— Носовете на всички лодки след дългогодишна служба.
Погледнах го.
Изражението му се смекчи.
— Съжалявам. Това наистина прилича на вашата лодка… Но сме поне на стотина крачки от нея, а и вече стана съвсем тъмно. Така трудно можеш да различиш даже лодка от кану.
Обърнах се и отидох на самия край на кея, за да я огледам по-добре.
— Ледът я е сковал — отбеляза Саймън, заставайки до мен. — Значи е била тук, когато заливът замръзна.
— Тогава защо никой не я е прибрал? Всички лодки, които оная нощ бяха в пристанището, ги освободиха от леда и ги поправиха.
— Услугите на Монти не са никак евтини. Може пък и собствениците да не държат кой знае колко на нея. Сигурно просто чакат заливът да се размрази.
Давах си сметка, че иска да ме успокои, пък и в думите му имаше смисъл, но въпреки това не успя да ме убеди.
— Искаш ли да разберем дали наистина е така? — попитах.
— Как?
— Като отидем при нея. — Усмихнах се леко. — Все едно се хвърляме от кея във водата — още едно крайбрежно забавление.
Той обърна глава към лодката, после огледа залива, очевидно преценявайки дебелината на леда и доколко рисковано е да се върви по него. Почувствах се гузна, че го въвличам в това; знаех, че би направил и невъзможното, само и само да не ми откаже, но си давах сметка, че няма да се успокоя, докато не разбера дали това е нашата лодка.
— По на север ледът дори не е омекнал — каза той. — Най-вероятно ще издържи тежестта ми.
— Аз съм по-лека — казах бързо.
— Аз съм по-силен. Ако поддаде, ще мога да се измъкна отгоре.
Ако ледът поддадеше под мен, щях да дишам във водата, докато дойдат да ме спасят. Саймън обаче не го знаеше. Преди да измисля основателна причина защо точно аз трябва да отида при лодката, той пристъпи към мен и докосна бузата ми с пръст.
— Ако нещо е важно за теб, то е двойно по-важно за мен — каза. — Ще се върна още преди да си разбрала, че ме няма.
— Чакай…
Но той вече слизаше от кея. Видях го как скочи долу и се затича през храстите покрай водата. Тъкмо забави крачка, търсейки място, където ледът е дебел и устойчив, когато една картина проблесна в съзнанието ми като изстрелян от цевта куршум.
Паркинг. Мъждивата светлина на уличните лампи. Саймън, с безизразно лице и отпуснати крайници. Напълно беззащитен срещу силата, която го мамеше все по-близо и по-близо.
Зара.
Тръснах рязко глава и се втурнах по кея.
— Саймън! — изкрещях. — Недей!
Но той не ме чу. Или пък аз всъщност го прошепнах, а не извиках подир него — трудно ми беше да преценя, оглушала от кънтящите в ушите ми удари на сърцето. Опитах пак, но той дори не ме погледна, преди да стъпи на леда.
Затичах се още по-силно, без да обръщам внимание на пресъхналото си гърло и омекналите колене. Разтърках очи, когато пред погледа ми заиграха бели петна, уплашена да не го изпусна дори за миг. Той вървеше леко, целенасочено, сякаш напълно владееше положението…
Ами ако грешеше?
Тази лодка не си заслужаваше риска. Отново опитах да извикам, но усилието изглеждаше непосилно за пресъхналите ми гласни струни. Стиснах гърлото си с ръце, за да потуша болката, и свърнах надясно от храстите, право върху леда.
Внезапният студ под краката ми ме забави за кратко. Тук и въздухът беше по-студен от този на брега, а трескавото ми насечено дишане образува поредица малки облачета пара. Исках да погледна надолу, за да видя дали някой — или нещо — не ме наблюдава изпод леда, но не събрах сили. Ужасявах се от мисълта какво бих могла да зърна там.
Затова пък не откъсвах очи от Саймън. Вече беше изминал половината път до лодката, но ако минех напряко от мястото, където се намирах, все още можех да го настигна. Усетила отчаяна нужда от вода, аз продължих да гледам напред, но подгънах колене и приклекнах. Опрях и двете си длани върху замръзналата повърхност; тя постепенно взе да омеква под топлината им и солената вода попи в ръцете ми, живителна като електрически заряд.
Това стигаше, за да укрепнат краката ми. Тръгнах бавно, но след секунди вече се носех по леда, сякаш върху подметките ми изневиделица се бяха появили тънките стоманени рогове на зимни кънки.