Зад нас се разнесе висок, единичен звук. Скочих. Бети остана на мястото си.
— Късно е вече — каза Оливър, изненадващо озовал се близо до мен. Люлеещият се стол, който явно беше ударил стената при ставането му, се клатушкаше напред-назад, сякаш някой продължаваше да седи в него. — Всички трябва да поспим малко.
Главата му беше обърната към мен, но очите му гледаха някъде през рамото ми.
— Пейдж се събужда — хладно добави Бети. — Ще се притесни, ако не си до нея.
Разкъсвана между желанието да разбера колкото се може повече и стремежа да се махна час по-скоро, най-накрая станах и пресякох стаята. На вратата се извърнах, за да добавя още нещо — да благодаря на Бети; да я уверя, че Пейдж вече е по-добре, или просто да не позволя краткото ми посещение да завърши така неловко — но я видях да стои напълно неподвижно пред отворения прозорец, а вятърът усукваше дългата й сива коса. Сякаш се вслушваше в нещо, което само тя можеше да чуе.
— Лека нощ, Ванеса — равно каза Оливър.
Излязох в коридора и бързо затворих вратата след себе си, опитвайки се да не я затръшна. Хванах се с една ръка за парапета на стълбището и понечих да тръгна надолу, когато ми хрумна, че всъщност не би трябвало да виждам перилата. Сега в коридора беше доста по-светло, отколкото на идване, а източникът на светлина сякаш се намираше някъде зад мен.
„Трябва да е някоя лампа, или свещ — казах си. — Просто не си я забелязала на идване…“
Само дето не беше нито лампа, нито свещ. Сиянието идваше откъм искрящ сребърен поток светлина, който се стелеше над пода в другия край на коридора.
Погледнах към стаята на Бети; вратата й беше все така затворена. Ослушах се за Пейдж, но и там всичко тънеше в тишина. Както и останалата част от къщата — даже вятърът като че ли беше притихнал. Вървейки бавно по коридора, долавях един-единствен звук — скърцането на старите дъски под краката ми.
Когато стигнах стаята на Зара, спрях и погледнах надолу. Изпод вратата й струеше студена сребриста светлина и обливаше босите ми стъпала като вълните на плажа. Последния път, когато стоях на това място, Джъстин ме окуражи да вляза вътре. Зачаках и сега пак нещо да ми вдъхне смелост, но това не се случи.
Стиснах дръжката на вратата, но веднага рязко се дръпнах, защото медната топка опари дланта ми. Почувствах се така, все едно току-що съм докоснала жив пламък, но дръжката изобщо не беше гореща. А пареше като лед. И блещукаше със синкава светлина, която пулсираше с ритъма на блъскащото в гърдите ми сърце.
Затворих очи и се опитах да си представя стаята такава, каквато я видях за последен път. Бели мебели. Кристални шишенца парфюм. Милиони светлинни зайчета, които се отразяваха във високите от пода до тавана огледала.
Стиснах дръжката, завъртях я и блъснах вратата.
Сребристата светлина угасна.
Бръкнах в джоба на ризата за мобилния телефон и отворих капачето. Насочих светещия му дисплей към вътрешността на стаята, но мракът вътре погълна неговата мъждукаща светлина.
Хвърлих поглед към пустия коридор. Процепът под вратата на Бети, откъдето допреди миг се процеждаше светлина, сега също беше тъмен.
Отдъхнах си. Неизвестната сила явно си беше отишла. Лампите в стаята на Зара трябва да са били включени и заради опънатите нерви явно бях взела светлината им за нещо друго. Напълно обяснимо след онова, което научих в къщата на Марчанд — при това се връщах тук за първи път, откакто заливът на Уинтър Харбър замръзна.
Но за да съм сигурна, че всичко е наистина така, както го мислех, пристъпих навътре в стаята. Въздухът сякаш стана по-гъст, по-тежък. Надуших солта, като че вратата и прозорците не са били отваряни с месеци. Благодарение на пълната луна мракът леко се разреди, когато наближих огледалната стена. Щом стигнах прозорците, надзърнах надолу, където на стотина крачки океанът се разбиваше в брега, после се обърнах и огледах наоколо.
Очите ми попривикнаха с тъмнината и вече виждах на няколко крачки пред себе си — не знаех дали изпитвам облекчение, или разочарование, когато забелязах, че стаята е празна. Нямаше нито мебели, нито тоалетна масичка с подредени в редица кристални шишенца парфюм отгоре. Огледалата бяха свалени от стените и сега по тях се виждаха единствено одрани тапети. Както и в стаята на Бети, тук килимът също беше вдигнат, разкривайки матовото дюшеме.
Дори да беше оцеляла някак, Зара очевидно не се криеше тук.