— Време е за сън — промълвих тихичко, поемайки обратно към вратата. — Имаш нужда от него. Незабавно.
Докато вървях, погледът ми не се откъсваше от вратата, затова не забелязах лампата в средата на стаята, чак докато десният ми крак не я блъсна и тя не се стовари шумно на пода. Внезапният шум разкъса тишината, затова се метнах към лампата, опитвайки се да я задържа, за да не се търколи и да събуди Пейдж долу. Стиснах стойката и внимателно я изправих върху пода.
Цялото ми същество се стремеше да хукне надолу по стълбите, но се овладях и останах, докато не оправя тънкия къс шнур на лампата.
Крушката светна с бяла светлина. В осветения от нея кръг забелязах кабел, който тръгваше от основата на лампата и беше включен в контакта на най-близката стена.
А до него на пода лежеше гребло на лодка с дръжка, облепена със стикери на червени котви, които искряха като гранати11 на ярката светлина.
Глава 11
— Вали като из чешма.
Погледнах през предното стъкло. Чистачките на колата бясно се мятаха напред-назад, но водната стена продължаваше да е непрогледна, сякаш изобщо не се помръдваха.
— Като из чешма? — повтори Пейдж.
Татко й се усмихна в огледалото за обратно виждане.
— Като беше малка, Ванеса не знаеше какво е ведро, затова смених думата с чешма и оттогава използваме този израз, за да кажем, че вали проливно. — Той замълча. — Нали така?
Сигурна бях, че иска да разкажа цялата история как точно се спряхме на този израз, което тогава се превърна в занимание за цялото семейство, продължило две вечери, включило списъци с всякакви източници на вода, отхвърляни един по един, и купища китайска храна — но не се чувствах в настроение за разказване на истории. Усещах се уморена, измъчваше ме тъпа болка и все още се опитвах да подредя в главата си онова, което се случи този уикенд.
— Да — отвърнах кратко.
— Но въпреки това добре описва всичко, което се случва навън — каза Пейдж. — Пак ви благодаря, че ни взехте с колата, господин Сандс.
— Напротив, аз ви благодаря, че споделихте пътуването ми по този живописен маршрут, с който понякога заменям книжата в колежа. Ако времето продължава да е толкова лошо и след като свършите училище, просто ми се обадете. Аз…
Той натисна внезапно спирачки. Отскочих рязко напред и предпазният колан се впи в тялото ми, връщайки ме обратно на седалката.
— Татко, какво…
Колата зави остро наляво и ме прекъсна насред думата. След това надясно, после пак наляво. Докато татко въртеше волана, опитвайки се да овладее автомобила на хлъзгавото шосе, аз забих крака в пода и сграбчих дръжката на тавана. На задната седалка Пейдж изписка; погледнах в страничното огледало и видях как покрива с длани лицето си.
Секунда по-късно предната лява гума удари бордюра. Колата се разтресе и спря.
— О, не! — изпъшка Пейдж.
Усетих как пръстите ми треперят, докато се опитвах да откопчая предпазния колан. Автоматът поддаде едва на третия път и аз се извъртях на седалката, за да разбера какво става отзад.
— Добре ли си?
Но тя също се беше обърнала и гледаше през задното стъкло.
— Пейдж — настоях, — какво става?
— Лоша работа — каза татко. — Обади се на 91112! Ей сега се връщам.
— Чакай…
Но той вече беше слязъл.
Очите на Пейдж бяха разширени от страх, когато се обърна към мен и се свлече на седалката.
— Един автобус. Обърнал се е на кея. Предницата му прилича на хармоника.
— Ти видя ли какво точно стана?
Тя тръсна глава.
— От тоя дъжд нищо не може да се види.
— Моля те, не изпускай татко от поглед — казах, докато ровех в раницата за телефона. Най-накрая го открих и се обадих да кажа за злополуката. След това се промъкнах между предните две седалки и застанах на колене до Пейдж.
Задницата на автобуса висеше от кея при Аквариума. Трудно беше да се каже каква точно е причината за катастрофата, защото вече десетки коли задръстваха пътя към кея. Много хора тичаха към автобуса, опитвайки се да помогнат, други стояха край колите си, говореха по мобилните телефони и жестикулираха отчаяно.
Не след дълго пристигна полицията. След нея дойде и линейката. После пожарните коли. Татко поговори с няколко от униформените мъже, очевидно обяснявайки какво е видял. Двете с Пейдж гледахме през прозореца, докато санитарите не изнесоха на носилка първия пътник от автобуса. На разстояние от петдесетина крачки, от което наблюдавахме, беше трудно да се каже дали е мъж, или жена, но едно беше сигурно: не помръдваше.