След няколко минути татко се върна при нас, мокър до кости, и ние поехме бавно, заобикаляйки отдалече мястото на злополуката. Когато стигнахме „Хоторн“, първият учебен час вече беше преполовил.
— Ако побързаме, все още може да успеем за срещата на випускниците. — Пейдж отвори вратата и хукна под дъжда, използвайки екземпляр от „Зимна приказка“ за прикритие.
— Ванеса…
Тъкмо се примъквах по задната седалка към отворената врата, но спрях, когато татко заговори.
— Нали ще внимаваш? — помоли той.
Погледнах го.
— С кое?
— С… — Той погледна към училището през предното стъкло, после обратно към мен. — Не знам. Както и да е. Приятен ден.
Измъкнах се от колата и затворих вратата след себе си. Застанах на тротоара и го изпратих с поглед, смътно усещайки как дъждът попива в косата, дрехите и обувките ми.
Дали той знаеше нещо? Дали усещаше, че аз знам нещо? Или пък неговата загриженост беше причинена от вида на всички ония хора в автобуса, чиито майки, бащи и семейства ги обичаха и бяха на прага на една трагедия?
— Ванеса! — извика Пейдж. — Идвай де!
Изчаках волвото да завие зад ъгъла и едва тогава се втурнах тичешком нагоре по стълбите. Пейдж държеше вратата отворена пред мен и, щом влязох, се втурна по коридора. Щеше ми се да я попитам какво толкова спешно има, но тя бързо се отдалечи. Разстоянието между нас се увеличаваше с наближаването на залата и когато тя стигна вратата, аз вече бях изостанала далече назад; тя се стрелна вътре, помаха ми и изчезна.
Изостанах с няколко крачки и вече планирах да изкарам остатъка от часа в дамската тоалетна, когато госпожица Мълиган подаде глава през вратата на залата.
— Ванеса! — високо прошепна тя. — Тъкмо навреме!
Опитвайки се да избегна погледа й, сведох очи към пода и зърнах флаер, паднал до вратата на залата.
— „Годишна кръгла маса на последния випуск на училището“? — прочетох високо на глас.
— Най-очакваното събитие за всички завършващи — потвърди госпожица Мълиган.
— Звучи страхотно — казах, отстъпвайки назад, — но имам сериозно контролно по математика веднага след това и трябва да се подготвя. А бележките ми са от значение, щом се каня да кандидатствам в толкова знаменит колеж, нали така?
— Аз мога да ти помогна.
Завъртях се на пети и видях непознато момче, което стоеше край близката чешмичка. Попи устни с края на вратовръзката си и ми се усмихна.
— Имам свободен час, пък съм и отличен преподавател — продължи. — Уча висша математика още от шести клас.
— И преди колко време беше това? — попитах.
— Три години.
Значи заек. Нямаше как да познава Джъстин и явно не ми предлагаше помощ само от съчувствие. Никога преди това не го бях срещала, значи не ме бъркаше със своя позната.
— Освен това владея и четири езика — продължи той, приближавайки към мен. — Изучаваш ли френски? Испански? Ами…
— Благодаря, но мисля, че и сама ще се справя. Пък и не е зле да надзърна какво става на тая кръгла маса поне за няколко минути.
Той посърна. Утешавайки се с факта, че от учениците се очаква да пазят пълно мълчание, докато траят тези срещи, което ми даваше достатъчно време да сложа в ред мислите си, аз последвах госпожица Мълиган в залата.
— Запазила съм ти място. — Тя ме подхвана за лакътя и ме поведе към местата, определени за преподавателите и хората от управата на училището.
Надявайки се да открия друго място и да се отърва от компанията й, потърсих с очи Пейдж и най-накрая я видях, седнала като прикована на първия ред. Около нея имаше няколко свободни седалки, но не ми се щеше да сядам толкова близо до подиума, нито да се излагам на показ пред всички ученици от горните класове. Последният ред ми се видя отличен вариант, но след бърз оглед установих, че на него има само едно свободно място.
Точно до Паркър Кинг.
— Ще седна до едни приятели — прошепнах и дръпнах ръката си. — Благодаря ви все пак.
Не се обърнах, за да видя дали е разочарована, изненадана, или пък и двете. Вместо това, преди да съм размислила, бързо се насочих към последния ред. Извинявах се наляво и надясно, докато си пробивах път през няколко десетки чифта крака, без да обръщам внимание на раздразнените физиономии на съучениците си. В края на краищата, те всички бяха момичета.