— Здрасти! — казах, когато най-после стигнах празното място.
— Здрасти! — отговори Паркър, без да вдига очи от айпода си.
— Нещо против…?
Той погледна първо мен, после свободното място.
— Не — отвърна и сви рамене. — Все ми е тая.
Озадачена, седнах до него. Част от мен почувства облекчение, че Паркър не падна възнак при вида ми, както се случваше с повечето момчета… Но от друга страна, това ме обърка. Той ме заговори през първия учебен ден, очевидно без да знае за Джъстин. Изрично подчерта, че е правил опити да ме открие, когато е намерил нейната снимка. Освен това изкарахме доста време заедно в парка предишната седмица.
Да не падне тутакси на колене пред мен беше едно. Но след всичките ни разговори да се държи така, сякаш дори не знае коя съм?!
Облегнах се и започнах да наблюдавам как пръстът му се плъзга по малкия бял екран на айпода, усилвайки звука. Кейлъб беше използвал музиката като заглушител на Зара и увещаваше Саймън да постъпи по същия начин. Това ли правеше и Паркър сега? Дали се опитваше да заглуши някакъв сигнал, който неволно изпращах, без да зная как да го контролирам?
Извадих тетрадката си и отгърнах на празна страница. Преструвайки се, че записвам думите на говорещия в момента, от време на време скришом поглеждах към Паркър. Ръцете му не трепереха. Коленете му не се тресяха. По челото му нямаше капчици пот. Ако близостта ми дотолкова го притесняваше, че да надуе музиката в слушалките така, че и аз да я чувам, то с нищо не се издаваше.
— През първата учебна година човек се сблъсква с какво ли не.
Познатият глас привлече вниманието ми. Вдигнах очи и видях приятелката на Джъстин — Натали Кларк, на която двете с Пейдж се натъкнахме още първия учебен ден в парка, да стои зад катедрата на сцената.
— Това време е забавно.
Смъкнах се ниско на седалката, когато тя усмихнато обходи с поглед аудиторията.
— Вълнуващо. Стимулиращо ума.
Вдигнах високо тетрадката, за да скрия лице зад нея.
— И е страшно трудно. Особено когато си изправен пред допълнителни предизвикателства.
Късно. Вече ме беше забелязала. Очите ни се срещнаха и тя наклони глава.
— Колежът сам по себе си може да бъде страшно труден, но ако успоредно с лекциите и задачите за домашно преодоляваш и лични проблеми, както се случи с мен и каквото сигурно изпитват и други в тази зала — а то трае месеци наред — тогава положението става непоносимо.
Докато говореше, тя не поглеждаше към никой друг, затова бях сигурна, че казаното се отнася за мен. Сведох поглед към тетрадката и взех бързо да дращя в нея, надявайки се да помисли, че с благодарност записвам нейната благотворна реч.
— Здрасти!
Толкова се стараех да избегна съчувствения поглед на Натали, втренчен в мен, та не разбрах, че Паркър говори на мен, докато не докосна ръката ми. Жестът му тутакси прекрати бясното дращене на химикалката.
— Искаш ли да изчезнем? — Една от слушалките беше извадена от ухото му и сега той стоеше наклонен към мен с равнодушно лице.
— Да.
Погледът му се плъзна към сцената и се спря на преподавателите, седнали няколко реда по-надолу от нас. Когато му се стори, че са напълно погълнати от речта, той преметна крак през облегалката на пейката и скочи отзад. Поколебах се дали да го последвам, но все пак поех ръката му, когато ми я подаде. Щом стъпих на пода, той ме пусна, което поуталожи напрежението ми. Неговите почитателки взеха да шушукат, когато видяха какво правим, но дори тяхното недоволство да привлече вниманието на госпожица Мълиган или друг от кохортата на преподавателите, ние не го забелязахме, защото бързо се измъкнахме.
В коридора той закрачи напред, без да си прави труд да погледне дали го следвам. Аз също не се стараех особено да го настигна; щом наближихме библиотеката, се изкуших да хлътна вътре, без да му се обаждам, но не го направих, защото ме глождеше любопитство. Чудех се накъде е тръгнал, защо ме извика със себе си и каква е причината да се държи така. Затова продължих след него, когато на няколко пъти зави по коридора и накрая стигна широка врата от тъмно дърво.
— Клуб по водно поло „Ерик С. Кинг“? — прочетох надписа над вратата.
— По това време не би трябвало да има никой. — Той извади ключ от джоба на панталона си, отключи и отвори вратата. — След теб.